Треперейки, спря пред полуголи храсти. Трябваше му огън, при това незабавно. Тиел… Къде е Тиел? Пак ли се е измъкнала, оставяйки го насаме срещу главорезите на Хотор? И, разбира се, направила го е поради някакви свои висши съображения!
Зъбите му тракаха като полкови барабани. Виктор неумело замахна и отсече няколко клонки. Бяха влажни, щяха да се запалят трудно, но — какво да се прави…
Потупа се по джобовете. Какво? Запалка?
Сива метална плочка, която приличаше на „Зипо“, но със странна емблема — две човешки ръце, прикриващи отгоре и отстрани черна изсъхнала роза.
Гербът на стражите на Сивия предел.
След няколко несполучливи опита огънят се разгоря.
Виктор криво-ляво изстиска дрехите си и треперейки ги простря по клоните на храстите. Оставаше му само да обикаля на бегом около огъня. Както правеха с Тиел, когато дойдоха в този свят.
Той изтича до водата, върна се. Чувстваше се в безопасност. Кой знае защо беше сигурен, че преследвачите му няма да се върнат. Поне не веднага.
Реката бе пуста и величествена. Заоблачи се и утринният здрач се задържа. От двата края на моста мъждукаха фенерите на джуджешките стражеви кули. Никакви признаци за живот. Никаква следа от Тиел.
И внезапно той се стресна.
„Как… как успях да направя всичко това?! Как оцелях? Какво ми стана? Как можах — огън, пара, взривове…“
А освен изникващите като шок след шок въпроси, в сърцето още клокочеше ехото на омразата. Чак свят му се виеше от омраза. Виждаше леко размазано, ръцете трепереха като след зверско препиване…
Пак беше убивал. И при това — с удоволствие. Отмъщаваше. За Пределника. След бащата — за синовете му. За останалото нейде на север на безименна гара ранено момче Ярослав. Искаше да отскубне като плевели всички тополи в тази страна — заради техния пух, който даже в есента се беше завтекъл да пие от горещата кръв на момчето.
„И все пак отмъстих — каза си Виктор. — Хотор може и да се е измъкнал този път… но повечето му палачи никого повече няма да убиват!“
И още нещо си призна — призна си, че този свят действително е негов. Огън от ръцете? Не може да бъде, биха казали оттатък, в Опакото. И биха били напълно прави. Те там, в спокойния си сив свят, полудяват от скука и заради нея давят планетата с промишлена и всякаква друга помия, заради това раздухват нелепи войни — защото чудесата за тях са „не може да бъде“…
— Ехей, войниче!
Хрипкав глас. Когато след секунда Виктор съобрази, че се обръщат към него, рязко се обърна. Две джуджета, очевидно от мостовата стража. Носеха арбалети на рамо, а единият държеше газен фенер. Тъкмо джуджето с фенера произнесе пак, мърдайки брадата си:
— Жив ли си, войниче?
Приказваше дружелюбно и с цялата си иначе свирепа физиономия се опитваше да демонстрира мирни намерения. Той обясни:
— Видяхме те как рипна от влака… А после какво настана…
— А едно момиче… не видяхте ли?
— Момиче? — искрено се учуди стражникът. — Не, не видяхме момиче. Какво ти момиче, ти нали сам скочи! Ето, Дарт всичко видя — джуджето кимна към колегата си, — беше на пост и всичко видя! Видя те да скачаш и как онези кръвопийци се юрнаха подире ти… Ама никой друг нямаше. Ама че…
Аха, ясно. Тиел отново е успяла да изчезне и простодушните джуджета не са я забелязали. Така че беше безсмислено да разпитва. Добре, няма какво да се мисли повече за това. Сега належащо е друго — да се стопли, да се изсуши, да си почине. Утрото е по-мъдро от вечерта… нищо че сега е утро, цяла нощ не е мигнал…
Обади се стражникът Дарт:
— Хайде с нас, войнико. Няма какво да тъпчеш тук. В караулката ще ти намерим място.
— Ама вие нали сте на пост?… Може ли…
— Ааа… ти да не си от Опакото? — досети се първото джудже.
Виктор кимна.
— Хайде тогава. Ние не служим на Водните. Ние изобщо никому не служим. Ние сме си свои собствени. Пазим Пътя и не ни е еня какви ги вършат маговете. Ама като гледаме… нещо си ги настъпил по мазола! С какво си ги ядосал толкова? — джуджето се ухили.
— Ами, успях някак… — неопределено отвърна Виктор. — Ето, сбихме се…
— Видяхме, видяхме… — със задоволство рече Дарт. — Обаче си здраво момче, не напразно Опакото те е отхвърлило… я как ги подпърли онез злодейци! Та значи, огънят ти се подчинява. Чуй какво ще ти кажа — иди в клана на Огнените.
— Съвет на място! — важно вдигна пръст другият стражник. — Слушай Дарт, младежо! До Огнените има доста път… ама ние ще ти помогнем. Ще те уредим за следващия влак.
— Не се ли боите от Водните? — попита Виктор.
Докато траеше беседата, бяха стигнали до караулката. Дарт отвори тежката дъбова врата и сериозно рече: