— Виж сега, ние гледаме с всички да сме в мир. Туй понеже без Водата, Огъня и Земята сме заникъде, локомотивите без тях са мъртво желязо — как ще го накараш да тича? Ние не обичаме само Наказващите, никак не ги обичаме. И когато някой бяга от тях — всякога гледаме да помогнем на клетника. Така че, войниче, ако някога наистина станеш и ти магьосник, запомни — лошо нещо са това Наказващите. И не им отива на вълшебниците да развъждат таквиз хиени, гадини отровни, непотребни, ама хич не им прави чест, тъй да знаеш!
В кулата беше топло и уютно. Миришеше на оръжейна смазка, на барут и на прясно изпечен хляб. Върху солидна, яка и ниска като джудже маса стоеше гърне с мляко.
— Събличай се — каза Дарт. — Ей онази мечешка кожа я вземи да се завиеш, че хората сте едни такива кекави…
Виктор не се засегна. Последното, което чу, вече в просъница, беше:
— Ха така… наспи се, войниче. Сигурно за „Славата на недрата“ няма да си се освестил, ама за „Белия орел“ вече ще си кукуряк. Ще те качим, кондукторите са ни приятели и рода — право до Орос ще стигнеш, при Огнения орден. Красиво място е Орос, така казват… на самия Топъл бряг… там такива хубави… има… море… планини… и да знаеш, че Наказващите са лошо нещо, войниче… некрасиво…
Виктор спеше.
Проспа без сънища целия ден и почти цялата нощ. Когато се събуди, приютилите го джуджета ги нямаше, но смяната беше „в течение“ така да се каже.
Стражниците нахраниха беглеца на корем, дадоха му множество полезни съвети и наставления, които предимно се отнасяха до кариерата му на вълшебник, като особено подчертаваха зловредността на Наказващите като институция. Сетне му връчиха пълна с провизии торба и излязоха навън. Влакът с изрисуван над буферите бял орел, поразително напомнящ на герба на Полша, пристигна точно според разписанието, забави ход пред караулката, кондукторът отвори вратата и Виктор скочи вътре. Стражниците и стюардът си размениха неразбираеми приветствия, сред които пришълецът от Опакото разпозна думата „братовчед“. „Белият орел“ изрева като змей и взе да ускорява, за да навакса загубените секунди.
Във вагона никой не поиска от Виктор пари, кондукторът очевидно също беше „в течение“. Той заведе пътника в общ вагон и го настани на спално място на горния ред. Кимна му сдържано и се оттегли.
Схватката, от която бяха изминали почти двайсет и четири часа, беше още прясна в паметта, но притъпена като изживяване. Сега Виктор се чувстваше удивително спокойно. Владее магия? Много добре! Приема се като даденост, иначе осмислянето на факта все още можеше да коства полудяване. Убитите от ръката му — или волята — хора… също факт, който трябва да се приеме без задълбочаване. Може би сред Наказващите е имало някогашни пришълци от Опакото?… Стоп! Стига. Спокойствие и сдържаност, сдържаност и спокойствие.
А нима може да има нещо друго за един Убиец? Убиец на Дракони?
Виктор лежеше върху чисти чаршафи и пътуваше към някакъв си Топъл бряг, за Орос — загадъчния град, където живеят Огнените. Всичко е ясно. Нищо необикновено. По същия начин, с влак, е пътувал за Крим, в Петербург, стигал е и до Лвов даже…
Уж беше си същият както преди, ала усещаше, че е настъпила промяна. Може би беше престанал толкова да се страхува. Сякаш в него се бе пробудила част от дремещата кой знае откога Сила. Сякаш не просто се би с Водните, но и… пое част от тяхното могъщество, запозна се отблизо с водната стихия!
Сега вече нямаше да се откаже, нямаше да обърне назад, докато не си изясни всичко докрай. Не е важно, че доскоро това не го засягаше, че мечтаеше само да се завърне в „своя“ свят, в познатото му Опако…
Не, сега вече желаеше да стигне до Топлия бряг и да види всичко със собствените си очи.
Ритор замислено гледаше към небето. Съмваше се. „Колесницата на Вятъра“ пъшкаше по нагорнището, релсите отдолу съскаха. Удържането на издирващо заклинание не бе лесна задача. Сандра и Асмунд помагаха според силите си. Във вагона цареше мълчание. Кан се оттегли с чирака си в купето и поръча на джуджето-стюард един чайник вряла вода — сега умуваха над някакви отвари. Кевин и Ерик отново взеха да се състезават на канадска борба, като наредиха на своите помощници да тренират мятане на ножове и момчетата с ентусиазъм се заеха да изпълняват заповедта на старшите.
По едно време Сандра, от вълнение забравила всичките си морски изрази, се обади:
— И той пътува с влак.
Ритор кимна.
— Подмамват го на юг — дръзна да изкаже мнение и Асмунд. — Мисля, че Торн има пръст в това. Няма къде другаде да приеме посвещенията за пълна инициация…