— Да, Учителю. Излиза, че ще се бием против хората на Торн? Те сега са с Убиеца и го пазят, нали?
— Добър въпрос — отвърна Ритор, като, без да иска се поддаде на навика от лекционните зали. — Не, Асмунд. Торн иска час по-скоро да направи от онзи злощастен мъж Убиец, иска пришълецът да се осъзнае като такъв. Те дори може да са убили някой редом с него, за да разпалят гнева му. Торн е безжалостен — ще пожертва и някой-друг от Наказващите от нисшите чинове, за да постигне целите си. И ето — първата стихия е влязла в арсенала на Убиеца. Водните веднага отстъпиха. Защото Торн знае — ние му дишаме във врата. Защо да излага на ненужен риск опитния си маг, вероятно не по-слаб от трето ниво? Статистите нека си гинат, ала най-добрия си боец Торн ще запази.
— Разбрах, Учителю — с благоговение изрече момчето.
— Край — нареди Ритор, — да загасим заклинанието. По моя преценка ще се срещнем с пришълеца… да, да, права си, Сандра. Наши владения. Там поне ще може да не се пазим от Водните… в известна степен.
— Мислиш, че Торн не е пресметнал такава възможност, котва в задника?
— Предполагам, че да, взел го е предвид — отвърна магът. — Но пришълецът вече е посветен във Водата, а там има река…
— Засада, медузи да ми ядат очите! — по-скоро отсече, отколкото уточни Сандра.
Асмунд трепна и очите му блеснаха хазартно.
Ритор кимна.
— Торн знае, че не чакаме да ни атакува там. И затова непременно ще атакува. Ако бях взел три пъти повече хора, Водният щеше да разбере, че сме се досетили за плановете му и може да измисли нещо друго. Харесвам ситуации, в които знам замислите на врага — Ритор леко се усмихна на неприкритото възхищение в очите на Асмунд. — Нека Торн мисли, че не се досещаме за нищо. Нека. А сега — почивайте! Аз ще остана да бдя.
Над равнината, по която течаха пълноводни реки към Горещото море, се топеше нощният мрак. Сандра и Асмунд се оттеглиха и старият маг не пожали сили за заклинание, което щеше да му осигури абсолютна тишина — нямаше намерение да слуша какво ще правят в съседното купе. А може би и без това нямаше да ги чува — мислите му изцяло бяха погълнати от непознатия момък, който по злата воля на съдбата се превръщаше в същия този момент в Убиец на Дракони.
Какво ли вече знаеше пришълецът? На какво вече бе способен? Подир само едно посвещение — надали чак толкова много. Но не биваше да го подценява, трябваше да състави план, който да не зависи от случайности. Ритор нямаше право на повече загуби. Всеки поне що-годе кадърен маг беше сега по-ценен и от злато.
Въздушният вълшебник обмисляше стъпка по стъпка съкрушителния си удар. Един-единствен удар, който ще разбие всякаква защита и ще лиши от живот жертвата, без да я мъчи.
Джуджешкият Път бе като меко кадифе. Поддържаха го толкова грижливо, че шумът от докосването на релсите и колелата едва се долавяше. Нишката за следене сочеше, че Убиецът стои на едно място.
Един ден.
Една нощ.
Ето, тръгна отново… Отново с влак? Да! Значи наистина мястото на срещата не се променя! Среща ще има.
Ще има бой.
Точно в часа на зенита на Въздушната стихия.
„Колесницата на Вятъра“ пристигна в Хорск според разписанието — както винаги. Локомотивът морно изпъшка, блъвна пара и замря. Утихна скърцането на спирачки.
Отрядът на Ритор вече беше на крак. Ерик първи скочи на перона даже без да дочака кондукторът на пусне стълбичката. Воинът се озърна и тълпата около влака бързо започна да оредява. Ерик бе познат далеч отвъд пределите на Топлия бряг. Беше атлетично сложен, висок кръглолик блондин. Разкошни сламеноруси мустаци се вееха на вятъра, а белезите — украшения на истински мъж — по потъмнялото на слънце лице и постоянно присвитите му очи предизвикваха тревожно сърцебиене у не една или две зърнали го девойки. Но сега красавецът будеше по-различна тревога сред местните. Държеше ръцете си пред гърдите, сякаш притискаше невидимо кълбо към тялото си. Наглед не носеше никакво оръжие, а онова, което се криеше под семплата му куртка, нямаше нищо общо с традиционните мечове, брадви и кинжали.
Взорът му, бърз и втренчен като на граблива птица, пробяга по коловозите, опипа стоящия недалеч друг влак от местната железница, преся тълпата търговци, плъзна се нататък, към сградата на гарата. Малцина знаеха, че в този момент Ерик е прикрит от момчето-оръженосец, залегнало на покрива на вагона със сгъваем арбалет в ръце.
Тълпата още не беше се разбягала съвсем, когато към Ерик се завтече цялото железопътно началство. Джуджетата разбутваха безцеремонно случайните цивилни, двамина мъкнеха килимче, а най-отзад топуркаше цял отбор метачи.