Ерик меко закрачи към тях, без обаче да им обръща внимание. Не го интересуваше тържественото посрещане, той имаше задача да осигури безопасността и го правеше както знаеше.
Оръженосецът бързо последва своя старши. Минаваше през тълпата като игла през зебло. Беше едва на дванайсет години, изглеждаше твърде кльощав — досущ тънкокрако жребче. Ала това „жребче“ можеше да размаже цяла банда от двайсетина въоръжени до зъби костотрошачи. Ерик не се доверяваше на случайни оръженосци и хлапакът имаше всички изгледи да се превърне в един от най-добрите с времето.
Началникът на гарата ниско и раболепно се поклони на Ритор:
— О, каква чест е за нас, многоуважаеми, достопочитаеми и благородни…
— Стига, Кирби — Ритор прекъсна джуджето с махване на ръка. — Орденът е напълно доволен от теб и от надлежно плащаните данъци. Визитата ни е неофициална. Не сме на инспекция. Няма да те обременим задълго с присъствието си. Тук сме, за да посрещнем „Белия орел“.
Железничарят Кирби, комуто личеше колко спешно е нахлузвал парадния си камизол, въздъхна с облекчение, без да се крие.
— Ще желаете ли да си починете от пътуването? Веднага ще сервираме закуска. „Белият орел“ ще пристигне след един час и девет минути…
— Добре, ще приемем закуска — съгласи се Ритор.
Зад гърба му с готов за стрелба арбалет вървеше Кевин. Неговият оръженосец прикриваше тила на колоната, като пазеше двамата лечители, Кан Билкаря и неговия ученик.
Тихата паника, предизвикана от появата на важните гости, полека-лека се уталожи. Появи се отцепление от доброволческия корпус „Прекрасен гръм“, чието подразделение изпълняваше ролята на градски гарнизон. Войниците знаеха работата си и щом алебардите им лъснаха на перона, даже последните зяпачи се усетиха, че е най-разумно да се разкарат.
Трапезата в специалната чакалня за магове се оказа над всякакви хвалби. Закуската включваше задушен с вино заек, картофени кюфтета, скариди с варени яйца и печен шаран с кисело зеле. Скромно, но изискано.
— Той пътува в първия вагон — полугласно каза Ритор, след като приключиха с трапезата и поставиха плътна защита около залата. — Кевин, Ерик, от вас искам да го стреснете. Накарайте го да се покаже навън. Нищо повече. Веднага се оттеглете и се оглеждайте за Водни бойци. Ако забележите такива — удряте веднага на месо. Така. За Убиеца. Главният удар ще е наш — аз, Сандра, Асмунд. Ако поради някаква причина не сполучим, останалите трябва да направят всичко, за да унищожат пришълеца. На всяка цена. Даже да загинем всички до един.
— Разбрахме те, Ритор — сдържано отвърна Кевин. Преди сражението се беше облякъл в хералдичните си цветове — черно и сребристо. — Нашите момчета няма да пропуснат целта.
Ерик кимна, но попита:
— Но, почитаеми Ритор, защо да не довършим всичко отначало докрай сами с Кевин? Не сме на Олимпиада. Ще влезем от двете страни във вагона…
— Точно така ще постъпите — спокойно рече Ритор. — Момчета, пред нас е Убиец на Дракони. Преминал едно от посвещенията си. Повярвайте ми — знам какво може да направи. Аз не съм Торн. Не пращам хората си на смърт, когато има друго решение. Разбрахте ли ме?
Оръженосецът на Ерик мълчаливо прокара длан по левия си ръкав. Ритор мигновено усети зареденото оръжие.
— Не си го и помисляй! — строго нареди магът. — Ще те надуши. И ще ти отвърне така, че няма да поискаш допълнително. Никаква самодейност. Само го подплашете. Нужно ми е да излезе навън.
— Ами ако това направя аз? — предложи Сандра. — Защото ако се заеме с момчетата…
Кевин и Ерик оскърбено разкършиха рамене, а след половин секунда същият жест беше повторен и от оръженосците им.
— Не, не — Ритор с досада поклати глава. — Не си струва, Сандра. Няма как да пожънеш лаврите на Лойя Ивер, както и да се стараеш. Силата на Убиеца е в гнева му. Той засега не умее да се контролира напълно. Ще действаме по следния начин…
…Слънцето се издигаше все по-високо, сякаш като извинение за сумрачния предишен ден. Пристигаха и заминаваха влакове, по пероните пъплеше каква ли не публика. Търговките и търговците престанаха да хвърлят наежени погледи към Кевин и Ерик — техните помощници, разбира се, оставаха невидими.
„Белият орел“ се приближаваше тежко. Въпреки гръмкото си име той беше една от най-амортизираните и стари композиции. Раздрънкани вагончета, древни цилиндри с разбити уплътнения, олющени метални и особено дървени стени… Даже джуджетата нямаха достатъчно средства.
С уморена старческа въздишка локомотивът спря и Ритор въздъхна заедно с него — мишената им не беше изчезнала по пътя. Чувстваше го.