Без да бързат, Ерик и Кевин тръгнаха към отварящите се врати на първия вагон, хората сепнато се отдръпваха от пътя им. Подир своите старши се шмугнаха и момчетата-оръженосци.
Оставаше само да се чака.
Ритор късо погледна Сандра, която хапеше устните си, и пребледнелия Асмунд. Тримата държаха каишката на могъщ вятърен звяр, по-точно — стихия, свита в невъобразимо тънко копие, дълго от хоризонт до хоризонт. То не само щеше да прониже гърдите, да изтръгне сърцето и вътрешностите на жертвата си, то бе способно да разбие на прах самата същност на Убиеца, така че дълго след това духът му да не може да се върне в Средния свят.
Напрежението на очакването растеше. Ритор си представи как Ерик и Кевин с възможно най-нагли физиономии си пробиват път по тесните, задръстени с пътници и багаж коридори, като ритат и събарят всичко попаднало им под краката, и гръмогласно се провикват: „Проверка! Вадете пътните си документи, паплач такава! Проверка! Какво? Нямаш?! Я излизай, селяндур смрадлив, в килията бързо ще те отучим да забравяш!“
Ако сметките на Ритор за манталитета на хора от Опакото бяха верни, особено по отношение на държавата откъм Друга-страна-на-света, пришълецът не би трябвало да остане спокоен. Непременно ще почне да нервничи. А прозорците са отворени и по перона има доста народ… Убиецът ще се опита да се скрие в тълпата.
И ще попадне под копието на тройката магове.
В този миг във вагона отекна неистов писък.
Ритор се сепна… и чак се олюля — корава вълна омраза удари откъм влака! И то каква омраза! Изгаряща и непоносима, тя можеше да бъде утолена само с кръв. На никой — дори и на Убиец — не му беше отредено да мрази толкова концентрирано!
И незабавно към женските писъци от вагона се присъедини хор разярени мъжки гласове. Звънна разбито стъкло… и във вагона настъпи нещо невъобразимо.
Все едно десетки побеснели животни се сплетоха в безпощадна схватка. През тъмните отвори на прозорците се виждаше сякаш едно същество — многоръко и многокрако чудовище, наричано тълпа. Втората вълна ненавист премина — все едно във варел бензин нечия зла ръка запрати горяща факла. Ритор не гадаеше, а знаеше, че в същия миг Ерик и Кевин вървят в тесния и задушен ад през трупове, като убиват всеки, за да не бъдат разкъсани живи, а оръженосците им, тези спретнати и чисти момчета, безстрастно довършват по петите им ранените, защото същите тези ранени, дори умирайки, се мъчат да докопат с натрошените си крайници и избити зъби своите убийци… Стъклата на прозорците избухваха едно подир друго. Мяркаха се дръжки на лопати и обикновени тояги. На перона изпадна окървавен потрепващ труп — право в нозете на вкаменените търговци. След тялото някой изхвърли право в кошницата с ябълки крещящо вързопче — бебе. Във вагона виеха и ревяха така, че цялата гара се смрази на място от ужас.
През шокираната тълпа към влака тичаха началникът на гарата Кирби, следван от трима стражници, мундирът на железничаря бе разкопчан, лицето беше станало безобразно от страх.
От вагона изхвръкна едър селянин с размазана глава. Мъртвата ръка стискаше билетче.
Въпреки цялата си воля Ритор изохка и притисна длани към слепоочията си. Вече беше разбрал какво се е случило, но се боеше да повярва в това.
А хората се изтърсваха от прозорците на вагона като дъждовни капки. Мъже, жени, деца. Едни се изправяха, други оставаха неподвижни, някой викаше от болка, стенеше, друг вече бе мъртъв или агонизираше. Отчаяно пищяха деца. Капеше или направо бликаше кръв. Всеки момент нечий живот се прекъсваше. Тънко момиче се сви и тупна до релсите, а от слепоочието й стърчеше къса черна стрела. Значи и момчетата-оръженосци вече се биеха за живота си. Въздушният магьосник се беше сблъсквал с подобно нещо. И то именно защото някога и той бе Убиец на Дракони, затова проумяваше какво е става. Бойна лудост, кръвожадно безумие. Необичайно рядко явление. Рядко, но не и невъзможно.
А пришълецът все още не се беше показал от вагона.
— Асмунд! Сандра! — заповяда Ритор. — Планът се променя. Отнесете на майна си райна покрива на вагона! Само двамата. Веднага!
Изпълнението на заповедта показа, че старата развратница ненапразно беше изчукала хлапака. Удариха толкова съгласувано, все едно бяха тренирали това от месеци.
Луд вихър се стовари върху обзетия от още по-голяма лудост вагон. Жално затрещяха дъски, избръмчаха ламарини. Надеждните джуджешки болтове се късаха като прогнили шевове. Покривът се отдели като капак на консервна кутия. А вятърът продължи да я дърпа както насилник надига полата на съпротивляваща се жена. В ушите остро и режещо нахлу дивият вой на обезумелите хора.