— Не ми харесва това място — промърмори той.
— Отвратително място — съгласи се каубоят. — Фрашкано е с чудовища, накъдето и да се обърнеш — всякакви налудничави измишльотини, каквито можеш да си представиш, какво ли няма тук. — Внезапно спря и се вторачи подозрително към мрачната пресечка, даде за всеки случай три изстрела в тъмнината и продължи, приятелски преметнал ръка върху превитите рамене на Бернхард: — Това е работа на проклетия централен мозък. Чиста лудост, вярвай ми. — Той злобно се изплю.
— Измамен съм — нададе вик Бернхард. — Никой не ми е казал, че тук има чудовища!
— Е, да не би да си очаквал, че ще те предупредят за такова нещо? Нима някой, който е с всичкия си, щеше да дойде тук, ако знаеше как стоят нещата?
— Изпратиха ме тук да умра — простена Бернхард с глас, пропит от самосъжаление.
— Разбира се, че са те изпратили да умреш — каза каубоят. — Е, и?
— Не е справедливо.
— Няма справедливост в тоя свят. Струва ми се, ти каза, че си редови войник. Да не си мръднал? Кой се отнася справедливо с един прост войник? — Направи кратка пауза, за да изстреля убийствен залп в пресечката, и после забърза да догони Бернхард, като зареждаше отново димящите си револвери. — Освен това — продължи той — те не са знаели кой знае колко по въпроса. Проклетият централен мозък го пазеше в тайна, като малка изненада. Тая космическа армада щеше да остане извън Слънчевата система, ако те имаха представа за тая работа. — Той се втренчи неодобрително в Бернхард. — Какво ти става, по дяволите? Да не би да искаш да живееш вечно? — После се изсмя презрително. — Ще ти кажа нещо, приятел — опасността, ето за какво си струва да се живее! Плюй в лицето на смъртта, приятел, и живей! — Той весело изруга и запя:
— Аз не искам да плюя в окото на смъртта — отвърна Бернхард намусено. — Искам да си ида вкъщи.
— Няма да успееш — отвърна каубоят, — така че по-добре се научи да плюеш. Бързо!
Спря се пред друга тъмна пресечка; изпразни револверите си в мрака и с подозрение се завзира през барутния дим.
— Има ли някой там? — извика той. Пресипнало стенание долетя в отговор. Каубоят доволно се захили и прекрачи к мрака.
— Стой тук! — нареди през рамо. — Връщам се веднага.
И изчезна. Няколко секунда по-късно шумът от очевидно мъчителната борба на живот и смърт се примеси със звука на мощно уриниращ каубой. Бернхард замислено продължи надолу по улицата.
Случи се тъй, че премина покрай най-голямата забележителност на Кметската улица, която беше и най-голямата атракция на планетата — увеселителният комплекс „Златен Вой“, нашумял с лошата си слава из цялата някогашна Реанонска империя заради срамните удоволствия, които на още по-срамни цени се предлагаха на уважавания, развратен гост. На стотици милиони провинциални момчета бяха им текли лигите при мисълта да пожертвуват една нощ и част от своите с мъка спестени банкноти в тези зали с тежка миризма, където (както се говореше) беше достъпно всичко, независимо колко отвратително и неестествено беше то. Някои от тези невинни млади мъже след време попадаха в „Златен Вой“, някои успяваха да се промъкнат и през редиците от едноръки бандити на входа и навреме да осъществят своите най-потайни пубертетски фантазии. Всички тези щастливи същества се завръщаха оголели като въшки, ако въобще се завърнеха, и още щом се приберяха в своите скромни жилища, те до един откриваха, че са пропилели всичко, каквото са притежавали, включително стопанства, къщи и банкови сметки, заради един бързо отлетял чаровен миг в ръцете на едно или друго разюздано женско същество. Зад тези стени човек можеше да получи всичко, стига само да беше в състояние да си плати. Всичко!
Бернхард спря рязко пред входа на прочутата сграда, привлечен от субсонски сигнал, на който не можеше да се противостои, издаван от някакъв все още действуващ механизъм. Втренчи подозрителен поглед към разкапаната порта, върху която с огромни позлатени букви продължаваше да сияе мотото на „Златен Вой“. „Плащаш ли си — имаш го“, гласеше надписът върху похотливо люлееща се субсонска табела. Там имаше също така безкрайни редици от тримерни подвижни — невероятно подвижни картини, представляващи някои от най-невинните удоволствия, които се предлагаха вътре. Бернхард започна да се облива в пот. В мозъка му просвяткваха картини, картини на прелестни потръпващи бедра, гърди, изпълнили блузите до пръсване, безкрайни множества от леснодостъпни жени, цяла кавалката от неизразими грехове и развлечения, надминаващи и най-смелите фантазии на всеки извратен тип. Трепетен, изпълнен с желание стон се изтръгна от внезапно пресъхналите му устни.