— Толкова си красива, толкова непорочна, тъй добра — лъжеше той, като се опитваше да разкопчае копчетата на блузата й. — Къде си била през целия ми живот? Не можем ли да се срещнем някъде?
— Сигурна съм, че казваш същото на всяко момиче, което срещаш — отвърна тя с хихикане и лекичко плесна овлажнялата му от пот лява ръка.
„Боже господи!“ — помисли си той.
— Но ако наистина се интересуваш — продължи тя, — аз работя в дома „Слънчева светлина“. Двете с майка ми го поддържаме, за да възвърнем здравето на бедни малки сирачета — градски деца — кажи, има ли нещо по-прекрасно от децата? Те са тъй прелестно невинни, тъй чисти, понякога толкова силно копнея за собствени малки деца… — Тя замълча и се обля в червенина, която й отиваше.
„Боже господи!“ — помисли си отново Бернхард и отдръпна ръката си като опарен. А на глас каза: — Звучи сякаш е взето направо от някой евтин роман за медицински сестри. Шегуваш ли се?
— То е взето от роман за медицински сестри — отвърна Тери и се усмихна мило. — Една чудесна поредица, в която се разказва за Тери Кисхолм — това съм аз — и как се грижа за малки деца и пенсионери тъй, че те оздравяват. Но през цялото време в мен се таи странен копнеж — някаква тайна мечта, и аз се чувствувам толкова сама… — Тя въздъхна и му отправи изпълнен с надежда поглед.
Бернхард не слушаше. Бореше се с превръзките си и истерично крещеше.
— Пуснете ме да си ида оттук! — крещеше той. -Пуснете ме! Боже господи, та това е чиста…
— За какво става дума този път? — изрева една вентилационна решетка на двайсет сантиметра от ушите му. — Да не мислиш, че нямам друга работа, освен да се занимавам с теб? Защо поне веднъж не опиташ да се справиш сам, вместо да ме викаш?
Бернхард малко се поуспокои.
— Махни тая проклета медицинска сестра — помоли той. — Не виждаш ли, че е съвсем ненормална?
— Да пукнеш дано! — изсвистя вентилационната решетка. — Какво не й харесваш на медицинската сестра? Аз сам я създадох, по образа на жена от една книга. Или може би не е достатъчно добра за теб, негоднико?
— Тя е съвършено луда — повтори Бернхард. — Махни я.
— Критикуваш моя литературен вкус? — изкрещя вентилационната решетка. — Смяташ, че не мога да оценя добрата литература само защото съм една жалка машина, така ли мислиш? Обзалагам се, че няма да се оправиш дори и с буквар без чужда помощ!
— Ти четеш книги? — запита Бернхард удивено. Преустанови бясната си борба за малко, колкото да отправи недоверчив поглед към вентилационната решетка.
— А защо не, ако мога да попитам. Може би си мислиш, че съм неграмотен? Която искаш книга кажи — чел съм я. Романи за медицински сестри, за Дивия запад, бестселъри, книги на ужасите, научна фантастика, всички шедьоври на световната литература. Всяка книга, която някога е била написана, се съхранява в моята електронна памет. Би трябвало да видиш някои от чудовищата, които съм създал по образци от тези книги. — Той се изсмя.
— Ако ти си я създал — каза Бернхард, — можеш да се погрижиш и да изчезне. Не проумяваш ли какви са намеренията й?
— Надявам се бавно да те задуши — злобно отвърна вентилационната решетка. — Дано изгниеш! Надявам се никога вече в живота си да нямаш щастлив ден; надявам се, че ти…
— Боже господи! — простена Бернхард.
— Да, тук съм. Какво искаш?
— Да се измъкна оттук!
— Затваряй си устата! — отвърна вентилационната решетка, щракна и се самоизключи. Бернхард погледна нагоре към Тери, която все още стоеше наведена над него и го гледаше с глупавите си, пълни със сълзи очи.
„Всичко е взето от стари книги — мислеше си той мрачно. — Добре съм се насадил в тая бъркотия.“
Цялото му тяло се разтрепери; ужасно стенание се изтръгна от скованите му устни. Тери се наведе още по-ниско над него, болните й от любов очи бяха преизпълнени с безпокойство.
— Какво ти е, любими? — прошепна тя. Бернхард потисна силния си, бързо възпламенил се импулс да я изнасили на часа. Нещо му подсказа, че подобна форма на внимание би му навлякла повече неприятности, отколкото си струваше удоволствието. Хвърли безпомощен поглед надолу, откри, че гипсовите превръзки са свалени, и спусна краката си от ръба на операционната маса.
— Махам се оттук — обясни той, придръпвайки панталоните си и лъчевия пистолет.
— Но ти не можеш да си тръгнеш така!
— Най-малко три седмици почивка…