— Докторе, спрете го!
Настана суетня, разни хора като пощурели тичаха около него и се опитваха да го хванат.
— Млъквайте, измишльотини! — изрева той. Замарширува навъсено към вратата, нададе крясък, когато иглата от глюкозата се изтръгна от ръката му и препъвайки се, политна навън. Тери го последва. В сините й очи блестеше безумна любов. Бернхард започна да тича.
Озова се сред лабиринт от коридори, стълбища и ехтящи от пустота зали. Тук-там се мяркаше някой и друг робот, поклащаш се на ръждясалите си крака. Втурна се запъхтян нагоре и не спря, докато не чу как картечното потракване от високите токчета на Тери бавно заглъхва след него. Откри, че все още се намира вътре в „Златен Вой“. Наведе се над някаква ръждясала машина, за да си поеме дъх. Изведнъж около него се обвиха блестящи стоманени ръце. Дрезгав глас го попита дали ще желае обикновена лоботомия или някаква друга форма на специална обработка. В същото време той чу виковете на Тери и обещанията й за чиста платоническа любов. Пръсна с изстрел машината на парчета и продължи нагоре, избягвайки роботите проститутки и прогнилите андроиди, които го обсипваха с какви ли не фантастични предложения. Най-накрая попадна в гигантска зала, пълна с игрални автомати от всякакъв вид и големина. Запрепъва се сред машините, като се оглеждаше за скрити опасности. Не можа да открие нищо и се отпусна в някакъв прашен стол, съвсем близо до блестяща машина — руска рулетка, и едва не излетя от кожата си, когато машината го заговори със злобния глас на Желязната челюст.
9
— Непростимо развратно подобие на човек! — прогърмя гласът. — Кръвосмесителен идиот! Въшливо псе! Червей! Свиня! Къде, по дяволите, се криеш, плъх такъв! — Гласът кънтеше из залата и караше старите колони да треперят. Прах и парчета мазилка започнаха да падат от тавана. — Защо не отговаряш? Къде си?
Бернхард изпълзя от скривалището си под масата и се втренчи в машината, треперещ от нелеп ужас.
— Тук вътре ли си? — попита той, изпълнен с надежда, и смъкна предпазителя на лъчевия пистолет.
— Разбира се, че не, идиот такъв! Аз съм на кораба! Най-сетне накарахме проклетия централен мозък на тая отвратителна планета да ни свърже с противното място, което овоняваш с присъствието си. Говори, свиньо! Защо не си на кораба си?
Бернхард отвори уста да отговори, но нов бесен пристъп от машината го прекъсна. Едри парчета мазилка се посипаха от тавана.
— Купчина тор! Кръгъл глупак! — ревеше Желязната челюст. — Това е последният шанс в живота ти! РАЗБРАНО? Аз лично ще дойда долу! Жив ще те одера! Р-А-З-Б-Р-А-Н-О? Гледай да посъживиш малко купчината сланина, която ти служи за тяло, излез и постави един радиофар, за да мога да те пипна! Къде си?
Бернхард обясни.
— Знаех си, че ще се втурнеш към някой бордей, щом кацнеш — изскърца със зъби Желязната челюст. — Надявам се, че добре си се забавлявал, защото ти е било за последно! Повече жена няма да видиш, ясно ли е! Хайде, действувай! — Гласът се превърна в необуздан бесен рев, който откърти порой мазилка и зидария от покрива. Една разклатена мраморна колона се стовари с грохот, който почти успя да заглуши виковете на рулетката. Сетне ругатните изведнъж секнаха и се чу добре познатият глас на централния мозък.
— Бернхард? — пошушна той дискретно. — Бернхард? Там ли си?
Бернхард все още лежеше свит под масата, закрил глава с ръце. Той погледна нагоре.
— Какво? — попита той.
— Към теб се обръща твоят добър стар приятел централният мозък… надявам се, че се чувствуваш добре, Бернхард. Мога ли да направя нещо за теб?
— Какво стана с Желязната челюст? — попита Бернхард подозрително. — Още ли е там вътре?
— Струва ми се, че бе принуден да се посвети на други задължения.
— Той е плъх и кучешки син — заяви Бернхард. Изправи се с достойнство на крака и изчетка коленете си. — Някой ден ще го одера живо това говедо, чуваш ли?
— Чувам — отвърна централният мозък с възхищение в гласа. — Мога ли да си позволя волността да те информирам за факта, че се намираш в опасност?
— Знам — отвърна мрачно Бернхард. — Желязната челюст е по следите ми.
— Несъмнено безпокойството ти е основателно — съгласи се машината. — И все пак имах предвид нещо съвсем друго. Боя се, че тоя свят тук, поради моята склонност да създавам най-различни чудовища, може да се окаже малко опасен за теб. Искаш ли да ти помогна по някакъв начин?
— Пръждосвай се, проклета желязна купчино — изруга Бернхард. — Какво сега си почнал да се безпокоиш за моя живот? Нали току-що ми каза, че не те е грижа, ако моментално пукна. Върви по дяволите!