— Значи, това е благодарността ти, задето се опитвам да се държа приятелски с теб! — изкрещя вбесената машина. — Неблагодарник! Мислиш, че нямам сърце,защото съм машина? Не вярваш, че имам чувства? Готов съм да пренебрегна всички обиди, готов съм да ти помогна въпреки злините, които си ми причинил, и какво получавам за отплата? Черна неблагодарност! — Той започна да пелтечи и заеква от възбуда.
— Моля, благодарен съм — изсъска Бернхард. — Е, и?
— Малко любезност — мрачно рече машината — е най-малкото, което човек има право да желае. Но не и от теб! Продължаваш да ме обиждаш, както би могло да се очаква от негодник като теб! Хайде, обиждай! Тъпчи ме! Нека не те е грижа за чувствата ми, защото все пак аз си оставам само една жалка машина! Нека не те е грижа, че съм дал двеста хиляди от най-хубавите си години, за да бъде тая планета чиста и добре поддържана за теб, какво те интересува, че аз…
— Значи ти си герой — отвърна Бернхард. — А аз съм те обидил и унизил чувствата ти, защото съм негодник и псе. Добре. Така да бъде. А сега си затваряй устата!
— Бих могъл да разкажа на Желязната челюст точно къде си — където и да се скриеш — изрече машината заплашително. — Това не би ти харесало, нали?
— Не.
— Искаш ли да бъдем приятели?
— Разбира се — отвърна Бернхард с фалшива усмивка. — Най-добрите приятели на света.
— Обаче аз не искам да бъда приятел с негодник като теб — изрева машината — дори да е въпрос на живот и смърт, чуваш ли! И хич да не ми се влачиш на колене, когато загазиш, защото отсега нататък няма да те изпускам от очи нито за минутка, но няма да ти помогна, а ще ти се смея като луд, ясно ли ти е?
— И без това приличаш на луд — отвърна Бернхард.
— Поставяш под съмнение моята интелигентност?
— Страдаш от мания за преследване — заяви Бернхард. — Впрочем писна ми от теб. Млъквай, защото ще те направя на парченца, ясно ли е? — Той ритна машината с все сила.
— Но ти дори не подозираш какво…
— Млъквай ти казах! — Засили се, за да срита още веднъж машината, но се поколеба. — Трябва да се разкарам оттук, преди Желязната челюст да е пристигнал. Има ли някакви тайни врати или нещо подобно?
— Надявам се да си счупиш врата — отвърна машината. — Тук има милиони тайни врати.
— Наричай ме Ваше височество, жалка машино!
— Любиимии!
Викът долетя от открехнатата врата. Обърна се натам и видя Тери, застанала с протегнати към него ръце, излъчваща светла, прелестна романтика. Тя плачеше и се смееше едновременно. — Защо ме изостави тъй внезапно? — извика тя. — Търсих те навсякъде. — Затича се към него с плашеща решителност в погледа. Бернхард усети как косата му се изправя.
— Пусни ме навън! — изкрещя той. — Бързо! Някакъв таен отвор зейна под краката му. Пропадна десет метра надолу и се приземи върху нещо меко и еластично, което му заговори с провлачен и страховит глас.
10
— Смъквай се от гърба ми! — изрева каубоят и замята истерично ръце, крака, шпори и ботуши, опитвайки да се освободи. — Плъх! Говедо! Глупак такъв!…
— Позна Бернхард и се успокои. — А, ти ли си. Откъде се взе, по дяволите?
Бясно ругаейки, Бернхард се изтръгна от каубоя.
— Да не мислиш, че ми харесва? — попита той. — Да не мислиш, че за мен е удоволствие да се търкалям върху теб? Да не съм от стомана? Махни тая проклета шпора от ухото ми!
— Значи това е благодарността, задето се опитвам да се държа приятелски към един прост войник — изръмжа каубоят. — Не ме ритай в слабините, по дяволите! Да не си решил да ме кастрираш?
— Затваряй си устата, измишльотино! — изрева Бернхард. След което преглътна тежко, озовал се срещу дулото на добре използувана цев, заредена с шест патрона. — Хей, ти — пророни той сковано — от шега не разбираш ли? Това нещо заредено ли е?
— Всеки миг може да стреля — мрачно отвърна каубоят. — Скачай от гърба ми, преди да съм се изнервил.
Отделиха се един от друг с ръмжене. Когато този болезнен и унизителен процес приключи, замаршируваха надолу покрай изоставените коридори на артилерийските отделения, като разглеждаха раните си и се самосъжаляваха.
— Мислех, че си мъртъв — каза Бернхард. — Никога през живота си не съм виждал да удушават толкова истински някого. Лицето ти беше станало мораво.
— Бях почти мъртъв — отвърна каубоят, — защото един жалък, тлъст страхливец стоеше точно до мен и гледаше как ме душат и лицето ми става мораво. Ето какви приятели има човек! Жалки страхливци! — Той докосна едно от строшените си ребра и потрепера от болка.
— Откъде можех да знам, че ще се нахвърли върху теб? За какъв ме мислиш? За телепат ли?