— Когато лицето ми стане мораво, имам нужда от помощ — отговори каубоят. — Но помощ от теб не получих. Защо не го раздроби на парченца с пистолета?
— Не успях. Впрочем накъде води тоя дяволски коридор?
— Откъде да знам?
— Какво, по дяволите, правиш тук долу, щом не знаеш накъде води тоя проклет коридор? Да не мислиш, че горя от желание да прекарам тук остатъка от живота си?
— Мислех, че ти знаеш.
— Аз! Дори представа нямам!
— Какво тогава търсиш тук, по дяволите? Само за да ми счупиш гърба ли се изтресе?
— Боже господи!
— Не крещи, говедо такова — изръмжа централният мозък през прашно комуникационно табло.
— Затворени сме в тоя проклет коридор! — извика каубоят и пребледня с няколко нюанса.
— Без никакъв шанс да се измъкнем!
— Ще умрем от глад!
— А плъховете!
— … ще оставят от нас само оглозгали кости…!
— Хи-хи-хи! — хихикаше комуникационното табло.
— Ще си лежим тук до свършека на света — въздъхна Бернхард.
Спряха и огледаха замислено коридора, прострял се прав като стрела, без никакви извивки в двете посоки, очевидно без да свършва никъде. Дебел цели дюймове пласт прах се стелеше по пода; единствените следи в него бяха оставени от собствените им стъпки. Явно коридорът много дълго бе стоял изоставен. Наоколо витаеше мъчителна тишина. Най-накрая Бернхард въздъхна;
— Знам, че ще умра на това отвратително място — каза той и нова въздишка се изтръгна от гърдите му. Метна убийствен поглед на каубоя. — За всичко си виновен ти. Хайде да вървим. — Обърна се рязко и закрачи през прахта. Главата му беше изпълнена с мрачни мисли.
Оказа се, че пътят, по който може да се върви, е само един. Надолу. Вървяха, вървяха и ето че матово блестящите метални стени постепенно се замениха от разклатени тухлени стени с къртеща се мазилка, а най-накрая и от грубо изсечени каменни блокове. Атомните лампи по тавана изчезнаха и на тяхно място се появиха допотопни електрически крушки, после пърхащи пламъчета на газени лампи и най-накрая факли, които стояха втъкнати в поставки по стените и разпръскваха призрачна светлина из влажния коридор. Леденостудена вода капеше от тавана, а от мрака долиташе цвърченето на изгладнели плъхове. От време на време виждаха чудовищни същества да преминават на разстояние, а веднъж тягостната тишина се разцепи от пронизителен, изпълнен с ужас вик, който премина в ужасен гъргорещ звук. Въпреки това те продължаваха упорито надолу, тъй като друг път, който да следват, нямаше. Бернхард гледаше пламтящите факли, гледаше пода, върху който се стелеше дебел слой недокоснат прах, ако не се смятаха собствените им стъпки, и се чудеше.
— За всичко е виновен проклетият централен мозък — ръмжеше каубоят. — Прекалил е с четенето на тия жалки романи на ужасите. Не можеш да си представиш какви чудовища е създал. — Той се вторачи подозрително в сумрака на коридора, където едно неописуемо чудовище тъкмо натикваше друго, наполовина изядено същество в някаква воняща дупка в пода. То се смееше от удоволствие, а от четирите му усти течаха лиги. Бернхард потръпна.
— Всичко е от тия проклети микрофилмирани книги — продължи каубоят. — Библиотеката на централния мозък е фрашкана с такъв боклук, оттам взима всичките си идиотски идеи. Едва изчел някоя книга и вече включва протоплазмените лаборатории и започва да създава всяко чудовище, за което е прочел. А да не говорим за любовните романи — луд е по романтиката. Цялата тая дяволска планета е пълна с добродетелни девойки от седмични списания, които търсят Истинския. Побъркан е, слушай какво ти казвам. — Каубоят злобно се изплю.
— Протоплазмени лаборатории? — ахна Бернхард.
— Разбира се. Пълно е с тях. Май че имаха нещо общо с отбраната. Защо питаш?
— Но в такъв случай всички тия същества не са нищо друго освен андроиди, изкуствени чудовища и хора — възкликна Бернхард. — Протоплазмени лаборатории, по дяволите!
— Слушай — процеди злобно каубоят, — аз също съм се появил от протоплазмените лаборатории, и какво ми има? Във всеки случай това е съвсем приличен начин да се появиш на бял свят. Да не би някога да си чувал за някого, роден от майка?
— Аз съм роден от майка.
— Лошо ми става от тебе!
— Ти имаш нещо против майка ми?
— Я се чуй какви гадости дрънкаш — внимавай, че ще те накарам да се позамислиш. Колко перверзен може всъшност да стане човек? Майка! — Той изкриви лице в отвратителна гримаса.
— Хиляди пъти по-естествено е, отколкото да се родиш от един кран в стената — отвърна Бернхард. — Протоплазмена буца! — Животно!