— Педераст!
— Мамино синче!
— Слушай какво — изрева Бернхард. — Искаш ли да ти извия изкуствения врат?
— Само ме докосни с отвратителните си ръце на мамино синче и, господ да ми е свидетел, ще те направя на решето. Ясен ли съм?
— Млък! — изрева централният мозък през някаква шахта в пода зад тях. — Ако злоупотребиш с името ми още един-единствен път, отиваш обратно в протоплазмените лаборатории, разбрано?
— Той започна пръв — оправда се кисело каубоят.
— Това говедо обижда майка ми! — изрева побеснял Бернхард. — Трябва ли просто да стоя и да го слушам как обижда майка ми? Така ли трябва?
— Мамино синче!
— Лабораторно чудовище!
— Дано си строшите вратовете и двамата! — изруга шахтата. — Млъквайте и ме оставете да мисля на спокойствие! — Самоизключи се със злобно прищракване и силно клокочещ звук. Задушлива воня плъзна нагоре от шахтата и прогони каубоя и Бернхард надалеч, и двамата кашлящи и задъхващи се за въздух.
— Виж какво направи — изсъска каубоят, — сега щастлив ля си?
— А кой започна? — озъби се Бернхард в отговор. — Ти или аз? Кажи де!
— Не ми говори! Прилошава ми от теб.
— А на мен ми призлява два пъти повече.
— Ако ти бях майка, щях да те удуша в същия миг, в който си се родил.
— Ако ти беше моята майка, щях да съм ти благодарен за това.
— Още думичка и господ да ми е на помощ, ще ти…
— Мльк! — изрева шахтата зад тях. Побързаха да се отдалечат в зловещата тишина, като се стараеха да не се поглеждат.
Коридорът упорито продължаваше надолу и с всяка измината крачка ставаше все по-мръсен. Появиха се огромни дъбови врати, разположени на равни разстояния в хлъзгавите стени. През малките им зарешетени прозорчета проникваха ужасни, смразяващи кръвта звуци, които не би трябвало да се описват по-подробно. Някои от звуците напомняха хлипания, а на моменти — люспести туловища, извиващи се по леденостуден каменен под; чуваше се и плач, както и странни съскащи звуци и ръмжене, които караха Бернхард и каубоят да се притискат все по-близо един до друг, докато накрая краката им се заплетоха и те паднаха, омотани на кълбо — ругаеха, борейки се за живота си, и молеха за милост с гласове, потръпващи от ужас. Прахът около тях се надигаше и трептеше на светлината от пламтящите факли. Беше мъчително и Бернхард не се съмняваше, че каубоят го е направил нарочно.
— Нарочно го направи — изрева той, като с мъка се изправи на крака и се облегна на една врата. — Този път го прекали, стари приятелю, сега вече ще ти дам да се разбереш! Аз ще ти ааааааррргх!
— Какво ще направиш? — попита каубоят, очаровано втренчил очи в неописуемо мръсната ръка, която се беше промъкнала през решетката на вратата и сега бавно душеше Бернхард. Лудешки смях кънтеше между стените — междувременно лицето на Бернхард постепенно придоби синкав оттенък. — Продължавай — издевателствуваше каубоят, — какво щеше да направиш с мен, гадино такава? Кажи де — или те е страх? — Изсмя се пронизително и се плесна по коленете.
— Гааааргххх! — гъргореше Бернхард.
— Говори по-високо! — хилеше се каубоят. — Не чувам!
— Застреляй го! — изхриптя Бернхард. — Не виждаш ли, че ще ме убие?
Каубоят лениво се облегна на отсрещната стена и почна да рови в горния си джоб за цигари. — Тая работа трябва добре да се обмисли — рече той провлачено и запали грижливо цигарата. — Наистина ли искаш да застрелям този мъж? — Поклати с упрек глава. — Знаеш много добре, че не мога да направя такова нещо, приятел. За какъв ме вземаш? За убиец?
— Уххррм гхррззсхт? — предложи Бернхард. Теглеше отчаяно и с все сила стоманенотвърдата ръка и почти успя и да я ритне. Каубоят се отпусна още повече. Всмукна дълбоко и блажено от цигарата си.
— Не ме разбирай погрешно, приятел — рече той. — Знам как се чувствуваш, недей мисли, че не знам. — Въздъхна леко и продължи: — Това ми причинява много повече болка, отколкото на теб. Вярвай ми.
— Наистина ли? — просъска Бернхард. — Сериозно ли говориш?
— Разбира се! Искам да кажа, като вземем предвид твоето минало, как другояче би могъл да реагираш? Нали си войник, ти мислиш само когато държиш пистолет в ръка, а и тогава мисълта ти не стига по-далеч от куршума. Дълбоко в себе си аз съм пацифист, така че как би могъл да очакваш, че ще ти помогна? Нима в Светото писание не е написано, че който вади нож, от нож умира? Тъй че, забавлявай се, докато ти е възможно, приятел, защото не смятам да направя нещо по въпроса! — И възхитен подсвирна. — Ой! Обзалагам се, че не би могъл да станеш по-син в лицето, отколкото си сега! Би трябвало да се видиш! Невероятно!
— Но той ще ме убие! — изграка Бернхард.