— Сега пък се настройваш философски, приятел. Откъде знаеш, че ще се опита да те убие? Пак прибързан извод, който правиш, без да се опиташ да изясниш причините за действията на горкия човек! Какво знаеш ти за душата му? Може би чисто и просто такъв е неговият начин да търси контакт с друго човешко същество. Освен това няма ли всички ние един ден да умрем?
Бернхард беше изцяло погълнат да гризе ръката и отвърна само с кръвожадно грухтене. Каубоят замислено се взря в огънчето на цигарата си.
— Да — продължи с въздишка той, — насилието е коренът на всяко зло. А ето ти искаш от мен да се обърна с гняв в сърцето срещу този беден нещастник, чиито мотиви дори не са ми известни и който не ми е направил нищо лошо. Ти си лош човек, приятел, срамувам се за теб. — Той мрачно заклати глава. Ужасяващ рев долетя от килията и Бернхард прелетя през коридора, стиснал в зъби напоени с кръв парцали.
Удари се здравата в стената и остана проснат на пода, поемайки си запъхтяно въздух. Окървавената ръка махаше наоколо из въздуха, а помещението се огласяше от смразяващ кръвта рев.
Бернхард ругаеше бавно и обстоятелствено, изправяйки се с мъка на краката си. Запъти се с клатушкане срещу каубоя, стиснал лъчевия си пистолет в ръка. Погледът му блестеше.
— Значи си философ? Значи си пацифист? Значи ти просто стоиш и си дрънкаш, докато мен ме убиват? Знаеш ли какво възнамерявам да направя с теб? — Той оголи окървавените си зъби в зла усмивка.
— Слушай, стари приятелю — неубедително смънка каубоят и заотстъпва назад, докато стената не го спря. — Защо не ме ООУХХ, не ме изслушаш, стари приятелю?
— Говори по-високо! — изрева Бернхард. — Не те чувам!
— Надзирател! — крещеше затворникът зад тях. — Надзирател! Ей там… ти не си надзирателят!
— Затваряй си устата! — процеди Бернхард. — Скоро ще се погрижа за теб; само да опека това говедо по-напред.
— Съжалявам, станало е недоразумение — засрамено каза затворникът. — Мислех, че ти си надзирателят.
— Да, недоразумение — съгласи се Бернхард. — Млъквай сега, докато смажа този червей!
— Защо не ме изслушаш? — изкрещя затворникът.
— Защо не ме изслушаш? — крещеше каубоят.
— А мен кой ме изслушва? — изкрещя Бернхард. — Защо всички се опитват да ме убият? Вървете по дяволите! — Той сведе лъчевия пистолет. — Кой си ги, дявол те взел?
— Аз съм един безименен затворник, осъден да умре в тази килия — отвърна затворникът, — но някога бях известен под името Едмон Дантес. Съжалявам, че се опитах да те удуша, но бързам да се измъкна оттук и да изкопая съкровището на абата, за да стана най-богатият човек на света и да започна да убивам старите си врагове един след друг по възможно най-ужасния начин, който мога да измисля, защото те съсипаха живота ми. Не ти ли се намира случайно ключ някъде в джоба?
— Това е граф Монте Кристо — поясни каубоят. — Не му обръщай внимание.
Бернхард се престори, че не чува.
— Има ли някакъв път, който извежда от това отвратително място? — попита той.
— Има един начин — отвърна бъдещият граф Монте Кристо и сграбчи пръчките на решетката с костеливите си ръце, като се усмихваше с прогнили зъби през сплъстените кичури коса и брада, които покриваха измършавялото му лице. — Когато някой тук умре, пазачът идва, зашива тялото в брезентов чувал и го хвърля в морето. Ето какъв е моят план: когато абатът умре, ще заема мястото му в чувала, сетне пазачът ще ме изхвърли, а аз ще се освободя, като прережа чувала и заплувам като риба. После се наемам да работя на някой добър кораб, който случайно хвърля котва край остров Монте Кристо, след което се чупя на острова и намирам всички сандъци, претъпкани със злато и диаманти, накрая си заминавам за Париж и започвам нов живот. И първото, което те направя, ще бъде да отида при оня банкер с един чек и да му кажа, че…
— Млъквай! — изкрещя Бернхард. — Да не мислиш, че съм тук, за да слушам историята на проклетия ти живот? Искам да се измъкна оттук!
— В чувала на абата има място само за един — отвърна графът. — Не вярвам да си толкова непочтен, че да ми го отнемеш, нали?
— Напротив, бъди уверен, че ще го направя — отвърна Бернхард. — Къде е чувалът?
— … и после ще те хвърлят от сто метра височина в морето, долу при скалите, и бурята ще те изхвърли право върху острите им като бръснарски ножчета ръбове, а пък брезентът е толкова як и ти загубваш ножа, морската вода нахлува в дробовете ти и целият твой живот преминава пред очите ти, докато се радваш, че ще умреш, после пристигат раците и започват да те гризат, и змиорките, а после…