— Централният мозък! — нададе вой Бернхард. — Къде си? Искам да се измъкна оттук! Помогни ми!
Част от влажната, обрасла с мъх стена се завъртя на скърцащи панти и така перна Бернхард по гърба, че той падна по лице долу в прахта. Пленителна атомна светлина заструи през отвора. Бернхард се изправи с мъка на крака и слепешката се заклати към тайната врата, хлипайки от радост. Пристигна тъкмо навреме, за да бъде посрещнат от оглушителен залп маршова музика, която го хвърли по гръб на пода за втори унизителен път в разстояние на десет секунди. Появи се Робобрата гордо развял императорски флаг, ревейки Марша на космическите моряци. Древните, хлъзгави каменни блокове се разтърсваха под гърма на барабани, тръби, пушки и мощен хор от свирепи подофицери. Робобрата дирижираше хора с див ентусиазъм, отмервайки такта с четирите си стоманени крака в прахта. Задушливи облаци прах се закълбиха във въздуха и послужиха за екран на прожекцията на чудесни рекламни филмчета, разказващи за уморени да воюват войници, които се освежават с пенлива, изпълнила халбите до ръба „Войнишка бира“ — божествено питие, чиито разнообразни достойнства се рекламираха от пресипналия глас на млада и красива жена.
— Спасени сме! — изкрещя каубоят. — Кавалерията пристига! Портите се разтварят! Издържахме, приятел! Свободни сме! — Затанцува наоколо в коридора, смеейки се като луд. Измъкна револверите си и почна да стреля като побеснял.
— Загубени сме — изхриптя Бернхард, който беше мернал една слаба, облечена в бяло фигура през облаците прах и сега отстъпваше заднишком с изкривено от ужас лице.
— Бернхард! — извика щастливо Тери. — Най-после те открих! Любими мой! Съпруже мой! Сега вече нищо няма да ни раздели! — Тя изтича към него, сграбчи го и го изправи на крака и след като успокои размаханите му ръце в юдейска прегръдка, го обсипа с влажни целувки. На заден план Робобрата и каубоят бършеха сълзи и стискаха ръцете си, наблюдавайки щастливо усмихнати сцената. Отделни фрагменти от Менделсоновия сватбен марш се долавяха между ритмичните вълни гърмяща маршова музика.
— Обичам те — прошепна Тери и гризна леко лявото ухо на Бернхард — и ти ме обичаш… има ли на света нещо по-прекрасно от нашата любов? Любими, ако знаеше как копнеех за твоите пламенни целувки, за силните ти ръце които ме смачкват, за изпълнения ти с обич поглед, който прониква в очите ми и ми казва всичко онова което никога не си посмял да ми кажеш открито… — тя не можа да превъзмогне чувствата си и се разрида върху рамото му.
— Махнете я оттук, преди да съм полудял! — ревеше Бернхард, полуобезумял от болката, причинена от прегръдката, в която Тери държеше ръцете му.
— Устата казва не-не, но очите казват ДА! — запя Робобрата сълзливо.
— Ще бъдат дяволски красива двойка, да пукна, ако не съм прав — развълнувано рече каубоят. — Пък аз ще бъда дяволски добър шафер, нали така?
— Ще бъде истинска старовремска църковна сватба — нареждаше Робобрата, — с дълга сватбена рокля от коприна, булчинската коронка ще бъде от сребро, ще свири музика от Шопен, а булчинският воал ще скрие нейните радостни сълзи; на всички ще бъде сервирана безплатна бира, само пет кинта бутилката, и шампанско „Veuve Cliquotг“ (естествеяо, разходите ще бъдат удържани от заплатата на младоженеца), а после ще дойде ред на сватбената нощ и той ще поведе своята поруменяла булка към спалнята, а сватбарите (това сме ние двамата) ще стоят отвън и ще подслушват.
— Така ще се погрижи за нея, че леглото ще се сцепи на две! — изкрещя каубоят. — Как мислиш, дали ще може да пошпионираме мъничко?
— И ще им се родят десет деца, които ще служат на Империята и Императора.
— Най-малко петнайсет. Мека се поизмъчи това говедо.
— И тъй ще се смеят с мъничките си беззъби устица, че сърцето му ще се свива от щастие.
— Ще се напишкват през цялото денонощие.
— Животът му ще придобие нов смисъл!
— Никога повече през целия си живот няма да има щастлив миг!
— И сетне ще се завърне на бойното поле, за да се бие за Императора и семейството си!
— Ще бъде готов на всичко, за да се махне от тях!
— Пуснете ме! — ревеше Бернхард. Опита се да срита Тери в корема, но тя с лекота го събори и в бързината едва не му счупи ръката.
— Обичам те, Бернхард — шептеше тя нежно и притискаше тръпнещото си тяло към неговото.
— Господи! — зави Бернхард. — Къде си? Защо не ми помогнеш? Не виждаш ли какво възнамеряват да направят с мен?
— Аз съм тук — обади се централният мозък от някаква дупка в стената. — Какво искаш?
— Само направи така, че да изляза оттук — примоли се Бернхард, — и без идиотски въпроси.