— Няма ли да се ожениш за тази очарователна жена?
— За нищо на света!
— Ще се ожени! — изкрещя каубоят. — Той докосна гърдите й, тоя сладострастник. Сега трябва да се ожени за нея!
— Въобще не съм! — изкрещя Бернхард. — За какъв извратен тип ме смяташ?! — Отведнъж млъкна и зяпна с подпухнали очи блесналата револверна цев, която каубоят тикаше в лицето му.
— Винаги съм мечтал да бъда шафер на старовремска сватба — изръмжа каубоят. — Не се опитвай да ме лишиш от мечтата ми!
— Сигурно има някакво недоразумение — прошепна Бернхард. — Не можеш ли да махнеш това нещо от лицето ми? Кара ме да се чувствувам нервен.
— Искаш ли да се ожениш за това чудесно момиче?
— Разбира се, че иска! — отвърна Тери развълнувано. — Ние се обичаме!
— Боже господи! — простена Бернхаод.
— Винаги, когато съм ти нужен, ще бъда до теб — обади се дупката в стената. — Ах, скъпи мои млади влюбени деца, значи вие възнамерявате да сключите брак. Вземаш ли…
— Да! — отсече Тери щастливо и се изчерви чак до якичката си. Сълза на благодарност се търкулна надолу по дясната й буза.
— Млък, жено! Теб още не те питам! Вземаш ли ти, Бернхард Рордин, Тери Кисхолм от „Дом на слънчевата светлина“ за своя законна съпруга, за да я обичаш в мъка и в радост? Ако не кажеш да, ще те пребия до смърт.
— Да — отвърна Бернхард и погледна револвера.
— А ти, жено?
— Да!
— Тогава ви обявявам за мъж и жена — нека бог се смили над душите ви и да ви благослови.
Настъпи ужасна суматоха. Дъжд от конфети заваля от тавана, залата се изпълни от оглушителни звучи на Менделсоновия сватбен марш; Робобрата и каубоят стояха един до друг и пееха, допрели глави, а от очите им бликаха радостни сълзи; граф Монте Кристо скачаше тропешката в килията и удряше по решетката с канчето си, врещейки като луд. Тери получи нервен срив и сега лееше реки от сълзи на рамото на Бернхард. Свещеникът от кораба държа възвишена реч по един високоговорител, поставен на задника на Робобрата, в която обяви на всеослушание колко щастлива е в този миг младата двойка, и вмени в дълг на младоженците да родят много и силни деца за благото на императорската космическа флота: фанфарни тръби прерязаха въздуха, последваха реклами за бира, пелени и противозачатъчни средства, сегиз-тогиз прекъсвани от дотегливи описания на брачните права на младоженеца и най-добрите методи да се извлече максималното от тях. Ритмично скърцащи креватни пружини и ентусиазирани пъхтения съпровождаха тези добри съвети; морският духов оркестър свиреше Марша на Морския корпус, а един дебелокож подофицер разказваше на Бернхард за прастария военен закон Droit du Segneur, който означавал, че първата нощ е запазена за дежурния офицер и че Бернхард ще стори добре да си припомни това, ако не иска да загази здравата. Бернхард лежеше на пода, сгърчен в малка нещастна купчинка, борейки се с всички сили срещу нежните прегръдки на Тери. Мечтаеше да е мъртъв. „Нищо на света на може да бъде по-лошо от това — мислеше си той. — Нищо!“ После си спомни, че Желязната челюст е попетите му,и заплака тихичко и беззвучно като дете. Някъде отзад Робобрата черпеше всички присъствуващи с шампанско „Veuve Cliquot“. Каубоят енергично се бе заел да се напие като свиня и разказваше безсолни истории на всички наоколо. Коридорът вече гъмжеше от хора и други, по-трудно определими същества, които пееха, крещяха, биеха се и се наливаха с питиета за сметка на Бернхард. Той опита да се застреля, но Тери продължаваше да държи дясната му ръка в желязна хватка.
— Нима не е чудесно най-после да сме женени! — хлипаше тя. — Само ти и аз, две малки влюбени птички, свързани от любовта! Добрият стар централен мозък вече е планирал медения ни месец. Ще гостуваме на истински граф и ще живеем в неговия замък, докато се сдобием със собствен малък дом, едно истинско любовно гнезденце, ще си имаме кадифени драперии във всекидневната и стилна мебел, а в неделите ще гостуваме на село при мама и…
— Бих желал да съм мъртъв — прошепна Бернхард и затвори очи.
— Вече? — попита централният мозък удивено. — А си женен не повече от пет минути!
11
Бернхард стоеше наведен над бруствера на огромната сива ядрена кула в замъка на Дракула [1] и енергично дъвчеше жалките остатъци от мустака си. Пред него се простираха бастионите на замъка — укрепленията, траншеите и стените се редуваха в концентрични кръгове нататък към равнината, където под припека се гушеха малките жалки глинени къщурки на селското население. Замъкът на Дракула се възправяше над околната равнина, подобен на огромно спящо праисторическо чудовище. В самия му център към небето гордо се издигаше ядрената кула, а Бернхард стърчеше на най-високата й точка като удивителен знак. Изгледът беше красив и внушителен, но в момента Бернхард не се чувствуваше разположен за такъв вид размишления. Държеше в ръце силен бинокъл и гледаше право надолу в пропастта.