Те и сега се виждаха там — с изпепелени дрехи, тлеещи бели бради и обхванати от пламъци коси. Лъчевите оръжия бяха изровили в земята дълбок кратер, от чието дъно се показваха боговете — почернели от сажди, неподвижни и свирепи. Вече не мърмореха — те крещяха; въздухът наоколо им затрепера и потъмня от някакви неописуеми форми, които се заизвиваха във вихрушка ниско над земята, разкривайки огромни зъби, зверски нокти и ужасни блестящи очи. Желязната челюст ги гледаше с разширени очи, докато войниците отстъпваха към кораба, убедени, че най-сетне са се сблъскали с нещо по-страшно от него.
— Стреляйте, говеда такива! — ревеше той. — Защо, да му…
Мъглявите форми придобиха по-ясни очертания и се спуснаха напред. В първия момент войниците останаха пред корабите с боязливо вдигнати оръжия, за да направят нов опит; в следващия миг настъпи пълен хаос. Войниците хвърлиха оръжията и се втурнаха да бягат, но преди да направят и две крачки, бяха заловени. Военните лекари опитаха да се защитят със спринцовките си, представителките на женските военни части пищяха като луди в напразни опити да издерат очите на нападателите; никой не успя да се спаси. Мрачните фигури се понесоха над земята, смазаха кораба под тежестта си, разкъсаха част от войниците на парченца, а останалите накараха да замлъкнат по друг, по-ужасяващ начин. Тътен, сякаш произведен от грохота на хиляди водопади, се надигна над мястото и погълна виковете и звука на разкъсания метал. От време на време заглъхваха дори ревовете на Желязната челюст. Той стоеше широко разкрачен насред цялата суматоха — една чудовищна фигура, която накара дори тези същества от най-мрачните дълбини на пъкъла да заотстъпват заднишком, виейки от безумен ужас.
Внезапно във въздуха пред Желязната челюст се появи малко, черно като нощта петно. Виещите чудовища наоколо бързо се оттеглиха и замлъкнаха. Петното шеметно нарастваше и във въртопа на гъстия мрак се превърна в черна дупка. Виещи се мъгли плъзнаха навън от дупката и приеха образа на неописуемо създание. Очите му — ако това можеха да се нарекат очи — пламтяха като зелени огньове. Ужасни ръце се протегнаха към Желязната челюст. Над равнината се разпръсна отвратителна воня на сяра и от дупката се разнесе единогласният вик на хиляди мъртви души. Желязната челюст най-сетне си беше намерил майстора.
Бернхард се извърна, потресен от отблъскващата гледка, и с несигурна походка се отправи към вратата, която водеше навътре в кулата. Зад него се смесваха ревът на Желязната челюст и воят на неописуемото същество — ту единият, ту другият вземаше надмощие и отново стихваше, докато накрая се сляха в едно. После внезапно всичко утихна и единственото, което се чуваше, бе някакво ужасно хдипане. Бернхард затвори вратата след себе си и се запрепъва надолу по стълбите. Едва успя да зърне съществото във виещите се мъгли, но и това му стигаше. Питаше се дали някога отново ще може да се усмихва.
Почти беше стигнал до последното стъпало, когато малка вратичка се отвори и една бяла ръка му махна приканващо. В мрака, който цареше вътре в помещението, едва-едва му се мярна приветствената усмивка на камериерката.
И това след всичко, което току-що се случи — помисли си той възмутено. — Няма ли поне капчица срам? Взе решение да се отнася с безсрамната развратница надменно и презрително — тъй както подобаваше на почтен мъж с безупречен морал.
Ръката потъна обратно в мрака. Бернхард не се поколеба да я последва. Вътре цареше пълна тъмнина и нищо не можеше да види, но затова пък усети доста. Очевидно камериерката беше необуздана и кьде-къде по-безсрамна, отколкото бе очаквал. Бернхард реши да я презира.
— Името ми е Фани Хил [1], ваша милост — пошепна тя в ухото му. — Желае ли ваша милост нещо от мен?
[1] Фани Хил — героиня от едноименния роман на английския писател Томас Харди (1840–1928). Б. пр.