— И още как — задъха са Бернхард. Опита се да я сграбчи, но тя безшумно се бе оттеглила от него и сега се обаждаше от другия край на стаята.
— Къде сте, ваша милост? Чакам ви!
— Почакай само! — пъхтеше Бернхард. — Идвам! — Хвърли се напред, разтреперан от желание, с потекли от страст лиги. Удари се в нещо твърдо, изправи се отново на крака — пред очите му танцуваха звезди във всички цветове на дъгата, и се втурна към възбуждащия глас. Накъдето и да се обърнеше, се натъкваше на остри предмети; маси, столове, стени, а за момент и на прелестната статуя на гола жена, която той прегърна възторжено, преди да разбере, че не е жива. Започна да се озлобява.
— Ценя добрата шега — изрева той, — но това е вече прекалено! Къде си?
— Ти си млад и снажен мъж — обади се прекрасен женски глас само на няколко сантиметра от ухото му. — Искаш ли…
Бернхард се хвърли настрани и ръцете му прегърнаха нещо твърдо — студено и метално. Грейнаха светлини и той се видя застанал насред огромна спалня, с Робобрата в прегръдките си, който му изпя Romanza d’Amour и отново му каза какъв млад и снажен мъж е той. Бернхард пусна Робобрата и го зарита с все сила.
— Какво, по дяволите, означава всичко това? — изсъска той. — Проклет тенекиен боклук, това пък какво е? Как се вмъкна вътре?
Робобрата надникна иззад огромно кресло.
— Ти си млад и снажен мъж — повтори той с глас на млада и страстна жена. — Иска ти се да притежаваш една жена, нали така? Ти желаеш повече от всичко една млада и очарователна камериерка на име Фани Хил, нали? Само десет кредита за веднъж, двайсет и пет за цялата нощ. Чудесно. Ще ти изсмуче всичките сили, стари приятелю. Постави само банкнотите върху езика ми, благодаря много. Той възпроизведе звуци, издавани от млада, приказно красива жена, разтърсвана от несъмнени признаци на сексуална страст.
Бернхард пристъпи три крачки напред и сграбчи Робобрата, преди да му е избягал.
— Наистина ли мислиш, че ще ме накараш да платя? — изръмжа той. Отнесе диво съпротивляващия се Робобрат до един прозорец, който гледаше към крепостния ров. Долу във вонящата вода се мяркаха не едно и две чудовищни същества в очакване някой побъркан да направи опит да се вмъкне в замъка. Бутна прозореца и надвеси Робобрата над пропастта.
— Ти се изправяш на пътя на свободната инициатива! — крещеше ужасено Робобрата. — Не мисли, че ще ти се размине току-така! Пусни ме!
— Не крещи! — изрева Бернхард. — Смущаваш дамата!
— Като се позамисля — изрече парализирано Робобрата и погледна надолу в крепостния ров, — давам си сметка, че не бих могъл да взема пълна цена от такъв добър стар приятел като теб. Какво ще кажеш за десет кредита за цялата нощ, след като сме толкова добри приятели?
— Млъквай!
— Пет! И ще можеш освен това да я шибаш с камшик…
— Млъквай, ти казах!
— Един кредит — и ще правиш каквото си искаш с нея, ама наистина каквото си искаш! Пусни ме!
— Сериозно ли говориш? — попита Бернхард.
— Разбира се!
— Както искаш — каза Бернхард и пусна Робобрата. Той полетя право към крепостния ров, където чудовищата хищно се струпаха около него и се сбиха за най-хубавите парчета.
— Половин кредит! — изкрещя той, преди две огромни челюсти да се сключат около главата му.
Тежък преглъщащ звук отекна от мрака на крепостния ров, незабавно последван от звучно оригване. Бернхард бавно затвори прозореца и се обърна към камериерката, излегнала се примамливо върху красиво изваяното легло за официални гости. Подпряла глава на ръката си, тя го наблюдаваше със смеещи се очи, без да отмесва погледа си.
12
Бернхард заслиза надуто по величествената мраморна стълба, която водеше към голямата гостна в замъка на Дракула. Приличаше на петел, който се прибира след успешен ден в кокошарника. Беше облечен в блестяща, украсена със злато униформа, принадлежаща на някой фелдмаршал от Реанонската космическа флота, допълнена с развяваща се пелерина, позлатен лъчев пистолет и коварна церемониална шпага, чиято дръжка беше обкована с диаманти и седеф. Една предвзета униформена шапка, безвкусно декорирана със златни орнаменти, орли с разперени криле, коронки и т. н., седеше елегантно поставена малко косо на главата му. Под мишницата си държеше златен, обкован с диаманти маршалски жезъл, който в единия си край криеше запалка, а в другия край малък, но ефективен лъчев пистолет. Лицето му бе прорязано от сурови черти, а токовете на добре излъсканите му ботуши тракаха заплашително по стълбището. Държеше главата си гордо вдигната, но настроението му беше слязло в петите. Срещата с Фани Хил бе имала убийствено въздействие върху самочувствието му; все още потръпваше, щом си спомнеше. Маршируваше тежко надолу по стълбите, проклинайки вътрешно централния мозък, който не можеше да обуздае извратената си фантазия в разумни граници. Тая Фани Хил не беше човешко същество; тя бе олицетворение на разврата, квинтесенцията на всичко разпътно, противоестествено и перверзно в тоя свят с абсолютна липса на задръжки. Тя караше мъжа да се чувствува непълноценен; това не можеше да бъде справедливо.