Освен това беше и женен, нещо само по себе си вече достатъчно, за да накара когото и да било да се почувствува потиснат. Някъде из мрачния замък в този момент Тери очакваше той да се завърне към брачното щастие, което означаваше най-малко три часа сдържани хлипания, измъчени погледа и стиснати устни, всичко планирано и изпълнено, за да му се даде да разбере, че е мъчител на съпругата си и недостоен за любовта й негодник.
Страхотен шум, идещ отвъд главната порта на замъка, го възвърна към тягостната действителност. Неописуемите чудовища в крепостния ров ревяха, чуваше се как огромни хищнически нокти разкъсват топло, потръпващо месо и как тежки туловища пляскат и се премятат във вонящата вода. От стената се откъртиха каменни блокове и със страхотна сила се стовариха срещу неизвестния нападател. Бернхард спря и се заслуша. Вероятно някой идиот от селото, паднал при опита си да се вмъкне в рая. Той поклати тъжно глава и възобнови разходката си. На някои хора никога не им увира главата. Той леко въздъхна.
Почти беше достигнал портата, когато шумът най-сетне стихна и настъпи зловеща тишина. Но спокойствието не продължи дълго. Измина само миг и портата беше разбита с трясък, като при падането си отнесе по-голямата част от решетката и няколко тона камъни от свода. Парчета дърво и пречупени греди засвистяха из въздуха; огромни каменни блокове се-събаряха от разклатените кули, които обграждаха свода над портата, разбиваха се в каменната настилка и вдигаха във въздуха сиви облаци каменен прах. Един швейцарски гвардеец се мярна, полетял от бруствера с панталоните си в ръка, веднага го последва красивата камериерка, облекчавала дългите часове на неговото дежурство. От облака прах долетя нечовешки гневен вой и една чудовищна фигура се появи, удряйки диво с ръце всичко наоколо. Униформата му висеше на парцали, ужасяващото му лице беше изкривено и кърваво, той ругаеше като същинска дявол и все още продължаваше да души едно неописуемо чудовище от крепостния ров. Заклатушка се из двора на замъка и се огледа наоколо със зли, кръвясали очи. Робобрата се появи тичешком веднага след него с разпокъсан императорски флаг, увиснал на пилона върху гърба му, надувайки стряскащи фанфари. Под дъжда от каменни блокове и греди двамата видни борци замаршируваха напред, докато не забелязаха Бернхард — Пипнах ли те! — изрева Желязната челюст и се втурна с вдигнати кървави ръце, за да направи Бернхард на пюре.
— Пипнах ли те! — изрева Робобрата със съвсем същия глас и последва Желязната челюст, храбро презрял смъртта.
— Помощ! — нададе вой Бернхард и се метна встрани. Прорязаните от белези ръце го изпуснаха на косъм.
— Сега ще ми платиш за всичко, което… — ревеше Желязната челюст. Не успя да продължи. Заби се с главата напред в една непоклатима каменна стена и се свлече с глупава усмивка на устните.
— Ще ти го върна тъпкано за всичко, което… — повтори като ехо Робобрата и млъкна внезапно, след като се строполяса върху тежкото тяло на Желязната челюст.
Бернхард не отговори. Затича се като луд през останките от порталния свод, направи огромен скок над крепостния ров и бързо изчезна а обвитата в мъгли пустош. Робобрата се надигна разтреперан от неподвижното тяло на Желязната челюст и се втурна след него, викайки с глас на млада и красива жена. За миг над замъка се възцари дълбока тишина, сетне Тери тичешком се появи от сенките на бруствера. Хвърли поглед към бягащите фигури, запретна поли и се затича след тях. Красивите й сини очи блестяха от ужасна любов. Бял пегас се снижи от небето и ги последва на разстояние, самият той дискретно преследван от един прилеп, съоръжен с внушителен комплект блестящи кучешки зъби. Те се скриха в нощта, без да оставят каквато и да било следа след себе си.
— Ти си млад и снажен мъж — крещеше Робобрата с глас на млада и красива жена.
— Бернхард! — пищеше Тери жално. — Бернхард!
— Мамо! — викна Бернхард.
Каменната стена зад тях се срути върху Желязната челюст с трясък, който разбуди целия замък. Под едно бледо и безразлично небе Бернхард влачеше своето съпротивяващо се тяло към планинските вериги, зад които се намираше приказният град Реанон — потънал в разложение в очакване на окончателната гибел. Заедно с космическия кораб там го очакваше и възможността да се махне от този безумен свят, но корабът беше много, много далеч.
Понякога попадаше на полуразрушени постройки с все още запазили се комуникационни екрани, които той енергично използуваше с надеждата да получи помощ и да се завърне на кораба; но или централният мозък започваше да оглушава, или пък екраните се намираха в същото жалко състояние като къщите, тъй като отговор така и не дойде. Трябваше да продължи нататък, следван от непрестанно мърморещия Робобрат. Прекосяваше планини и усмихнати падини, криеше се по пътя от всевъзможни чудовища, които подминаваха с тътен, или бягаше от тях колкото му държат силите. Никога не смееше да остане по-дълго на едно място, тъй като Тери все още го преследваше. Понякога я зърваше отдалеч — един неясен образ, който неотлъчно го следваше и провъзгласяваше необузданата си любов пред безразличните създания, които бързаха покрай нея, за да изпълнят задачите, поставени им от централния мозък. За миг на Бернхард му дожаля за нея — толкова малка, слаба, тъй ужасно самотна, а очите й — безкрайно умоляващи. Изведнъж той получи остър пристъп на угризения на съвестта, един недъг, срещу който си въобразяваше, че е имунизиран. Отправяше взор нататък към малкото цветно петно, украсяващо хоризонта далеч, далеч зад него, и се чудеше. Сетне си припомни потръпващото й тяло, което тя притискаше до неговото, малкото сладко чипо носле с мъничките сладки лунички, сините очи и прелестната малка уста, която беше слушал да му говори. Завъртя се кръгом и се втурна да бяга по-далеч от приближаващата фигура, като целият се тресеше от ужас.