Бернхард никога не беше се доверявал на хората повече, отколкото изискваше абсолютната необходимост, пък и преживяванията му му бяха дали сериозни основания да подозира всичко и всички, които по една или друга неегоистична причина искаха да му помогнат или още по-лошо — обявяваха, че искат да му дадат нещо безплатно. Това беше причината на осмия ден от своето бягство той да постъпи, както постъпи с един дебел, облечен в червено мъж с брада, на когото внезапно се натъкна в една забравена от бога долчинка. Облеченият в червено мъж се спусна от небето в шейна, теглена от северни елени, и започна да обсипва Бернхард с опаковани в разкошни цветове пакети, които според неговите твърдения съдържаха подаръци. Впоследствие се оказа, че наистина съдържат подаръци, и това разтревожи Бернхард, най-после продължил пътя си, без да се оглежда.
Робобрата го упрекваше за постъпката му, което усложняваше нещата. И така, Бернхард бродеше по митичната планета Реанон; наблюдаваше разни странни неща и където и да отидеше, ставаше за смях. Посети един остров, наречен Огигия, където пристигна с една открадната лодка, и срещна там нимфа на име Калипсо, която го помоли да остане там седем години. Той отказа. Срещна и една магьосница, наречена Цирцея, която загуби разсъдъка си при опитите си да превърне Робобрата в свиня. Това постави Бернхард в много неприятно положение, тъй като стотиците бойци, живели досега за нейна сметка, трябваше да си вървят и дойдоха да му искат обяснение. Държаха се много нелюбезно и той побърза да се махне оттам, питайки се какво ли има още да става и защо ли не се самоубие още сега.
Влачеше се нататък през безумния свят, заселен според извратения вкус на централния мозък, и размишляваше над несправедливостите, които трябваше да понася. Никой не го беше грижа за него — един нещастник, който заслужаваше по-друго отношение. Погледна надолу към посивелите си от прах ботуши и към елегантната някога черна фелдмаршалска униформа, която сега напомняше много повече жалките дрипи на обикновен редник. Медалите и сполетите, украсявали гърдите му в едно по-щастливо време, се оказаха изработени от евтина пластмаса, а златните нашивки, изложени на дъжда, — загубиха цвета си и избледняха. Позлатеният лъчев пистолет беше неизползваем — бе изстрелял последния заряд срещу тълпа виещи индианци, които, както се оказа само бяха искали да го попитат за най-близкия път към Литъл Биг Хорн [1]. А малкият лъчев пистолет, толкова хитро скрит в маршалския жезъл, съдържаше само един пълнеж, който той употреби по погрешка — обърка страната с лъчевия пистолет с другата, където се намираше запалката, и унищожи наведнъж последната си цигара и по-голямата част от униформената фуражка. Оказа се че церемониалната сабя се състои просто от месингова дръжка, гъсто покрита с фалшиви скъпоценни камъни и споени за ножницата, направена от пластмаса и напълнена с олово, за да тежи. Беше противно.
[1] Мястото на голямото сражение между индианците от племето сиукси, предвождани от Седящия Бик и войските на генерал Къстър, Б. пр.
Същевременно той не остана съвсем беззащитен. Лявото му бедро усещаше приятната тежест на вдъхващ ужас меч с извънредно лоша слава, който бе получил от един млад мъж с нахални очи, пресякъл пътя му, яхнал кентавър. Той му разказа куп неща, за които Бернхард нищо не знаеше и на които не би обърнал внимание сам. Преди да продължи пътя си, той даде меча си на Бернхард. Мечът се наричаше Калибърн [2] и имаше много неприятен и солиден вид. „Истински приятел за човек в беда, когато знаеш как да го използуваш“, беше казал младият мъж. Единственият проблем бе, че през целия си живот Бернхард никога не беше държал меч.