Север Гансовски
Не единствено съществуващи
Шумът от потерята се приближаваше и Наар, задъхвайки се, отново помисли, че трябва да помоли младежа да бяга сам и да остави него, стареца (той дори не знаеше как се казва този младеж). Но в същия миг могъщият нисък рев, който така озадачи целия град и тях двамата, когато излизаха от затвора, отново разтърси небето и скалите. Но този път той беше още по-силен — всеобемащ, свиреп звук. И той ясно се носеше отгоре.
Младежът, снажен, със съсредоточен строг поглед, спря и се обърна към Наар.
— Чувал ли си някога такова нещо, учителю?
Наар поклати глава. Напомняше съвсем слабо рева на ураган, но времето беше тихо. Приличаше и на тътнежа на далечна гръмотевична буря, но звукът беше рязък и кратък. Сякаш нещо се приближи отгоре, от невероятна далечина, удари като с чук и отново изчезна някъде там, в небето.
— Никога.
Младежът погледна нагоре, после надолу към долината. Хората от потерята бяха се спрели, ревът също ги беше изплашил. Накичените и робите се бяха разпръснали на три големи отряда по каменистия склон. Във всеки отряд имаше още по два диатона. Но тук, на стръмнината, тези пъргави зверове ставаха тромави — пречеха им средните крака.
Сега всичко беше замръзнало по местата си.
Накичените стояха, вдигнали главите си с тежките гребени към сивото облачно небе. Робите, опрели на земята дългите си възлести ръце, почиваха. Диатоните лежаха на камъните, свили под себе си шестте си крака, и движеха дългите си тесни муцуни ту на една, ту на друга страна.
После един от накичените свали шлема си с гребена и го размаха над главата си. При този знак преследвачите се спуснаха към центъра на долината и застанаха в кръг. Двамата бегълци виждаха отгоре как те се съвещават, поглеждайки към тях.
— Напред — каза младежът.
Те отново затичаха, провирайки се всред хаоса от камъни.
„Защо той ме изведе от затвора — мислеше Наар. — Нима още съм нужен някому, след дългите години изтезания и мъчения?“
Той изведнъж осъзна, че вижда младежа не за първи път. Преди много дни, когато го извеждаха на площада съгласно обичая и един от накичените, подгонвайкн го с бича си, крещеше: „Ето безумеца, който настоява, че над нашето небе има още едно, светло! Ето го този, който отрича Всеобщия Камък!“ Точно тогава Наар забеляза в тълпата гордия изпитателен поглед, младото строго лице и с горчивина си помисли: „Нима и този ме презира?“ Но ето минаха дни, днес сутринта вратата на килията неочаквано се отвори, мъртвият пазач лежеше на пода и младежът го изведе из града. Защо?…
Зад тях, долу, се чу свиркане и рязко плющене на бичове. Започнаха отново да ги преследват, бегълците мълчаливо ускориха крачките си.
„Той ме нарича учител — каза си Наар. — Значи, има такива, които ми вярват.“
А сам той вече бе престанал да си вярва и онова, което се беше случило преди десетилетия, му се струваше сън. Тогава още млад и силен, Наар започна да се съмнява в това, на което ги учеха накичените. Тяхната наука твърдеше, че горе, зад сивото неспокойно облачно небе, виси вечният Всеобщ Камък, който и запълва цялото Пространство на Пространствата. Че океанът, заобикалящ мястото, където бяха разположени двадесетте града, се опира там далеч зад хоризонта в този същия Всеобщ Камък. Че единственият съществуващ живот е животът на двадесетте града, животът на накичените и техните роби. Камък долу под нас и камък горе над сивото небе — ето всичко, което съществува, което е било и което ще бъде.
Наар се беше усъмнил в учението за Всеобщия Камък. Той се питаше, защо денем небето е светло, а нощем тъмно; защо винаги се мени цветът му; отгде се е появил животът в пукнатината на Камъка. И измъчван от тези въпроси, реши да се изкачи до небето, да се изкатери на Планината на Всички Планини, чийто връх, както уверяваше науката на накичените, се съединява горе с Всеобщия Камък.
Това беше чудно пътешествие. Цели седмици той се изкачваше все нагоре и нагоре, преодолявайки стръмнини и пропасти. Отначало се хранеше само с твърдия мъх, който растеше по скалите и е единствената храна на робите. После, вече изтощен, той намери гнездо на медоносна птица. Наар знаеше, че медът е храна на накичените и че е смъртоносен за жителите и робите. Но той беше така изтощен, че се реши да счупи едно яйце от гнездото и го изпи. И оказа се, че медът не само не му навреди, а напротив, даде му сили.
По-късно, на четвъртата седмица от пътуването му, Наар стигна до небето и видя, че то е също такова като мъглата, събираща се вечер долу в скалите на океана. Наар се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре, облаците мъгла се бяха превърнали в безкрайна белезникава мараня, а долината долу не се виждаше. Наар вече започна да мисли, че скоро ще стигне Всеобщия Камък. Но мъглата от ден на ден просветляваше, студът, който измъчваше Наар във височините, изчезна. Стана топло. И най-после, в края на четвъртата седмица от неговото пътешествие, настъпи великото чудо. Сивото небе на облаците и мъглите се свърши и сега лежеше като безкрайна равнина под краката на Наар. А над него, над главата му, навсякъде имаше друго небе, прекрасно, дълбоко, синьо и сияйно. На това небе гореше огромен диск — така силно, че Наар едва не ослепя, когато го погледна за първи път.