— Ето на — каза той на момченцето, но то не го чу.
— Мамо — каза той, като се прибра, — открих в себе си рядко свойство.
— Какво стана с изпита? — попита майката. — Вече два пъти звънях в института, но в катедрата никой не се обажда. Учудващо лекомислено отношение към своите задължения.
— С изпита всичко е наред. А какво мислиш ти за управляването на предмети от разстояние?
Майката целуна Вячек по челото, за което даже не му се наложи да се навежда — та бяха с майката еднакви на ръст.
— Същността иа твоята специалност — каза тя, тръгвайки към кухнята да стопли обяда, — икономиката, се заключава в умението да се управляват предметите от разстояние. Властта над производителните сили на обществото…
— Аз мога да премествам предмети с мисълта си — каза Вячек. — Искаш ли да ти покажа?
Все още не го напускаше вълнението от щастливото свойство, каращо сърцато му да се свива и изискващо незабавни действия.
— Ти се вълнуваш? — попита майката. — Разбира се, изхабил си много нервна енергия.
— На улицата видях кибритена кутийка — каза Вячек. — На три метра от мене. И аз измених посоката иа нейния полет.
— Вячек! — каза майката. — Къде стои елениума?
— Мамо!
— Знаеш как ме безпокои психическото ти състояние. Именно психическите отклонения вяха първопричина за скъсването ми с баща ти.
Вячек въздъхна. При баща му, доколкото знаеше, с психиката всичко беше наред. Баща му имаше друго семейство, две деца, пращаше поздрави на Вячек за всеки празник и подаръци за рождения му ден. Щастливото състояние постепенно се изпаряваше. Майка му шумолеше в аптечната, търсейки елениума. Вячек се опита да повдигне кибритената кутийка, лежаща на печката, тя тропна, помръдна се, но не се повдигна.
— Телекинезата е отречена от науката — каза майката, разкъсвайки целофановата обвивка на лекарството. — Вземи една таблетка, ще ти мина. В противен случай ще трябва да та заведа на психиатър.
5
— А сега бихте ли могли да преместите нещо? — попита Люда. Бяха се върнали в хотела.
— Не знам — каза Вячек — За това трябва да съм в специално настроение.
— И сега не сте?
— Бях, там, при магазина.
— И какво се случи?
— Не зная. Нещо се случи.
— Да — съгласи се Люда. — Нещо се случи.
Следващите дни все не успяваха да останат само двамата и трепетът в гърдите, сладко измъчващ Вячек при вида иа Люда, не намираше изход. Преди заминаването английските колеги дадоха вечеря в чест на групата. Мария Петровна държа двадесетминутна благодарствена реч.
— Утре — каза Вячек, — ще бъдем в Москва.
— Да — каза Люда. — Радвам се, че се запознах с вас.
— Ще се видим ли в Москва? — попита Вячек.
— А защо? Това не е нужно иа никого.
— Как така защо? — И Вячек не можа да измисли причина за среща.
Нощта в стаята, където живееха Завадовски и Вячек, премина тъжно. Вячек седеше там съвсем сам, скривайки се от спътниците си, които отидоха да скитат в нощния град, и мислеше за това, че животът може да свърши и към тридесет и пет години. Неговата скоротечност, продължителност зависят от случайни причини, които се събират в общия модел на неуспехите.
6
Сутринта Вячек и Завадовски едва не проспаха заминаването и трябваше да се приготвят много бързо. В главата и гърдите му имаше празнота, толкова обширна и кънтяща, че Вячек можеше да бъде напълнен със жито, като елеватор.
Цялата група вече чакаше в автобуса и дамите ги посрещнаха с упреци.
Мястото до Люда беше свободно, но Вячек не отиде там, а се настоим до шофьора. Той се мъчеше да си спомни как беше на латински изразът: „Така преминава земната слава“, но не можа.
Усамотението на Вячек бе прекъснато в чакалнята, защото Люда дойде при него и каза:
— Съжалявам, че стана така. Извинете ме.
Люда едва достигаше до рамото му, гласът й пресекна.
— Плаках през нощта — каза тя. — Въобще аз съм си ревла.
— Не знаех — каза Вячек тихо.
— Да ви дам служебния си телефон — каза тя. — Ако искате.
— Да, разбира се — каза Вячек. — Като извадя снимките, непременно ще ви се обадя.