Като повдигна крак, за да не стъпи в сместа от сметама и олио, протекла като ручей към обувките му, Вячек постави супата на пачката. Да, мама беше заръчала да подправи супата с фиде. Къде ли е фидето? Обикновено стои на горната етажерка над печката. Да отвори шкафчето не беше трудно. Ето го и белия пакет. Умело маневрирайки с пакета, Вячек го накара в полет бавно да се наклони и изсипе съдържанието си в тенджерата. За съжаление, чак след това той се досети, че е взел не фиде, а сол. Наложи се да върне солта на място, макар че през това време цялата печка около тенджерата беше покрита с бял сиреж, а трошичките, попаднали в огъня, припламваха със сини искри. Като поразиисли малко дали си струва да подправя супата, след като е вече пресолена, Вячек все пак реши да доведе работата докрай, намери на етажерката пакета с фиде, но когато го сипваше в супата, не улучи и фидето се изсипа предимно на пода.
Този несполука никак не разстрои Вячек. Можеше да изпържи кюфтета. Той премести тенджерата със супата, за да освободи колелото на печката, тенджерата щеше да се пракатури, но с отчаяно усилие Вячек задържа в нея остатъците от супата и я постави на мивката. Смесеният поток от олио, сметана, фиде, бульон вече протече под креслото и като дълъг език изпълзя в коридора.
Кой знае защо Вячек се развесели. С усилие на мисълта извади от хладилника и постави на пода чинийката с кюфтетата и започна да ги мята оттам в тигана. Не винаги успешно. Едно кюфте, например, се удари в стената и залепна за нея. Още две паднаха зад печката. Затова пък останалите три попаднаха където трябва и Вячек започна да търси в хладилника масло, за да не прегорят кюфтетата.
— Вячек — каза майката. Те стоеше отзад вече пет минути, но в хазарта на играта Вячек не я забеляза. — Вячек, престани да местиш предметите!
— Мамо — зарадва се Вячек, — видя ли как го правя?
— За съжаление, да — каза майка му. Те влезе в кухнята, ката внимаваше да не стъпи в локвата и най-напред започна кой знае защо да изстъргва с нож залепналото на фаянсовата плочка кюфте. — Веднага прекрати това безобразие!
— Мамо, всичко това е древна работа — каза Вячек. — Ще го почистим за пет минути. Сега вече няма да възразяваш, нали?
— Против какво?
— Против съществуването на телекинезата?
— Не, мили, ще възразявам — каза майката. — Между другото, много благодаря за чудесната чанта! Приятно ми е, че понякога си мислил и за мене.
— Защо понякога? — Вячек оттътри креслата от кухнята и взе парцала за пода.
— Впрочем — каза майката, — ти правиш грешка.
— За какво говориш, мамо!
— Аз вече позвъних на Мария Петровна…
— Ах, вече…
Кухнята представляваше тъжна гледка — плод на хлапашко хулиганство. Вячек отбеляза това с известно учудване, като че той самият нямаше отношение към това.
— У мене предизвиква отвращение този цинизъм, с който тази млада особа се е опитала да ти завърти главата.
— За бога, мамо, престани! Аз вече не съм на десет години…
— Той не бил на десет години — повтори майката сурово и очерта кухнята с ръка. — Той не бил на десет години…
— Но нима не виждаш, че аз извърших всичко това от разстояние? Не мърдайки от мястото си?
— Всяко достижение на човешкия разум — каза майката, — има смисъл само в случай, че може да принесе полза на човечеството като цяло. Аз предлполагам, че тя наистина е завъртяла твоята, за съжаление, нестабилна глава…
— Но ти нали видя?
— Надявам се, че ти никога повече няма да се заминаваш с това!
Вячек махна с ръка и излезе от кухнята. Той тъжно помисли за това, че всичките спорове с майка му завършват така, че той махва с ръка и излиза.
Като се върна в стаята, Вячек с неприязън погледна самоуверената чанта, разположила се на масата, заповяда й да се махне от масата, но чантата, естествено, не се подчини. Вячек приклекна пред куфара, извади от нега шепа касетки с фотоленти. Нали обеща на Люда!
— Мамо! — викна той, — Ще отида да занеса филмите да ги проявят.
— Защо е това бързане?
— Заснех осем филма в Англия.
— Архитектурни забележителности?
— Там има всичко. И забележителности, и хора…
— Само това липсваше! В деня ма пристигането ти от чужбина! Никъде няма да ходиш!
Майката винаги поощряваше увлечението на Вячек по фотографията. Но не и сега. Тя имаше всички основания да предполага, че в дадения момент Вячек го вълнуват не историческите паметници на Лондон, а физиономията на онази особа. А това следваше да се пресече.
— Аз тръгвам — каза Вячек. И веднага му се оправи настроението. В бунта най-трудното е началото.
Майката не отговори, мълчанието й беше по-красноречиво от гневен монолог.