Аз поех дълбоко въздух. Какво искаше да каже тя с това: „Би могъл да бъдеш Джон“? Стори ми се, че имаше някаква скрита цел, но каква? Аз имах време. Трябваше да я накарам да ми каже колкото може повече. Бях сигурен, че стъпвам по опънато над бездна въже. Вече знаех, че Фергюсън е в другото крило на огромната къща, че за него се грижи болногледач и че бързо се превръща във вегетиращ жив труп. Вече знаех, че огромната му империя се крепи на взети заеми, и че дори само слух за неизлечимо заболяване, би могъл да я срути безвъзвратно.
В този момент влезе Мацо.
— За днес е предвидена работа в офиса, мистър Фергюсън — съобщи той на висок глас. — Слагайте маската.
След двадесет минути бях с тъмен костюм, с маската, с тъмните очила и шапката, и крачех след Мацо надолу по стълбите към чакащия ролс-ройс.
Дюран вече беше в колата и четеше някакви документи. Седнах до него. Мацо се намести до японеца шофьор.
Дюран прибра книжата в куфарчето си и каза:
— Пред сградата винаги се навъртат журналисти. Ще излезеш от колата и ще тръгнеш с Мацо. Охраната ще държи журналистите настрана. Днес ще трябва да подпишеш някои документи. Новата секретарка се казва Соня Малкълм и никога не е виждала мистър Фергюсън, така че няма да има проблеми. Няма да се срещаш с никого от останалия персонал.
— Както кажеш, Джо! — отговорих аз. Той се обърна към мен.
— Искам да ти кажа, че когато сме сами, предпочитам да не ме наричаш „Джо“ — озъби се Дюран.
Зад прикритието на маската чувствах увереност и затова му се усмихнах нагло:
— Не ми говори така, Джо. Аз съм шефът… Не забравяй това!
Дюран придоби вид на човек, който всеки момент може да получи инфаркт и просъска сякаш някой го душеше:
— Слушай, проклет долнопробен актьор… Срязах го с гласа на Фергюсън:
— Затваряй си голямата уста! Ти ще ме слушаш! Там има журналисти. Достатъчно е да сваля маската и ще потънеш в купчина лайна. Така че престани да се заяждаш с мен, за да не се захвана аз с теб!
Той ме изгледа така, както Франкенщайн трябва да е гледал създаденото от него чудовище. Устата му се отвори и пак се затвори, но оттам не излезе и звук. Изгледахме се свирепо в очите, после той извърна глава и се вторачи навън през прозореца на колата.
Боже! Колко бях доволен от себе си!
„Не забравяй, Джери. Ти би могъл да бъдеш Джон.“
Е, поне бях длъжен да опитам.
Ама каква сутрин беше онази! Играех ролята на милиардер и трябва да призная, че много ми допадна.
Най-напред, пред входа на „Фергюсън Електроник & Ойл Корпорейшън“ висяха четирима фоторепортери, но петима здравеняци от охраната ги дръпнаха настрана и аз влязох необезпокояван в голямото фоайе на сградата. Дюран, който имаше демонски вид, аз и Мацо полетяхме нагоре с луксозния асансьор към двадесет и четвъртия етаж.
Кабинетът на Джон Мерил Фергюсън сякаш беше декор за филм — огромен, свръхлуксозен, с панорамни прозорци, гледащи към пристанището и плажа, с голямо бюро и всичко останало.
От асансьора се влизаше направо в него. Дюран отиде до бюрото.
— Седни тук — каза той. — Ще трябва да подпишеш много документи.
Вече се мъчеше да владее нервите си.
— По-добре първо се поупражнявай малко с подписа. Тези документи са много важни.
Подадох шапката си на Мацо и седнах зад бюрото. Беше достатъчно голямо, за да играеш на него билярд.
Дюран ме огледа както кинорежисьорите оглеждат актьорите преди да подберат подходящия ракурс за снимки.
— Спусни щорите — нареди той на Мацо. Когато кабинетът остана полутъмен, Дюран кимна и излезе.
Доста време драсках подписа на Фергюсън в един бележник и когато най-накрая бях удовлетворен, откъснах изхабените листа, хвърлих ги в кошчето за боклук и си взех цигара от една златна табакера.
— Шефът не пуши — направи ми забележка Мацо.
— Новата секретарка не знае това. Не можеш ли най-после да млъкнеш, Мацо?
На вратата се почука и влезе млада жена с купчина папки в ръка.
— Добро утро, мистър Фергюсън — поздрави тя и се приближи към бюрото. — Тези са за подпис, ако обичате.
Аз се облегнах на стола и я огледах. Биваше си я — висока, добре сложена, с кестенява прибрана на тила коса, с привлекателни черти, но без да е зашеметяващо красива, с големи зелени очи.
Беше със светлосиня рокля, с бели маншети и бяла яка.
— Вие трябва да сте мис Малкълм — казах аз.
— Да, мистър Фергюсън. — Тя ме погледна право в очите.
— Надявам се, да ви хареса при нас, мис Малкълм.
— Благодаря.
Тя сложи папките на бюрото. Влезе Дюран.
— Благодаря, мис Малкълм — каза той навъсено. — А сега идете да подготвите онзи договор.