— Така е. Един идва, друг си отива, какво можеш да направиш? — Имаше ли съчувствие в погледа му? — Както и да е. Радвам се да ви видя отново.
Той ми наля питието и забърза към някаква компания, която роптаеше, че вече няма какво да пие.
Изведнъж се почувствах много добре. Бяха минали месеци, преди някой да ми каже, че му е приятно да ме види.
Чудех се дали изпълнението ми с Йо-Йо е било достатъчно дълго. С чаша в ръка аз се огледах наоколо, но тълпата беше толкова гъста, че изобщо не успях да разбера дали сред хората има някой, който прилича на мистър Дюран — така, както ми го описа Лу. Отпих от чашата и прегледах списанието. Когато Йо-Йо свърши, му махнах да дойде.
— Дай ми пакет „Честърфийлд“, моля те.
— Веднага, мистър Стивънс. — Той ми подаде цигарите. — Харесва ли ви питието?
— Чудесно е. Никой не може да прави сухо мартини като теб.
Йо-Йо се ухили.
— Е, доста питиета съм направил през живота си.
— Бързам. Искам да ти платя веднага — и сложих десет долара на бара.
Йо-Йо ми върна рестото, а аз бутнах към него четвърт долар.
— Надявам се да ви видя пак, мистър Стивънс — каза той и отиде да приготвя други коктейли.
Аз довърших мартинито, запалих цигара и се върнах бавно във фоайето. Сега там имаше по-малко хора. Тълпата се процеждаше към ресторанта и изходите.
Сърцето ми започна да бие прекалено бързо. Ами ако Дюран не се появи? Наложих си маската на безразличие и отидох до един от фотьойлите. Седнах, отворих списанието и вперих невиждащ поглед в напечатаните страници. Ами ако се бях издънил, както каза Лу Пренц? Не виждах някой да се е затичал да ме наеме на работа.
„Дръж се на положение“ — казах си аз и угасих цигарата в пепелника на масата пред мен. Кръстосах крака и прелистих страницата.
Минаха двадесет тягостни минути, без да се случи нищо. Фоайето вече беше почти празно. Огледах се. Една възрастна двойка седеше недалеч от мен. Слаб мъж и още по-слаба жена разговаряха с администратора на рецепцията. Четирима пиколи седяха на една пейка в очакване на гости. Една дребна старица с тъжно изражение на лицето и мъничък пудел за компания седеше съвсем сама. Двама мъже с пури преглеждаха някакви книжа. Нямаше никой, който да има дори далечна прилика с мистър Дюран.
Аз чаках. Нямаше какво друго да правя и докато седях, около мен започна да се сгъстява черният облак на отчаянието. След още петнадесет минути облакът беше достатъчно гъст.
Бях се провалил!
Оставих списанието и запалих цигара. Какво щях да правя сега? Замислих се за дългия път пеша до апартамента си. Не можех да си позволя такси. От парите на Лу ми бяха останали единадесет долара и няколко цента — това беше цялата ми финансова мощ — но поне засега нямаше да умра от глад. Имах и покрив над главата си, но още колко време щях да го имам?
Сериозно ли говореше Лу, когато каза, че не иска да му се мяркам пред очите, ако не му върна парите? Замислих се върху това и реших, че блъфира. Не би ме изпуснал от ноктите си, преди да му се издължа.
Значи това е — обратно в апартамента, готов за ново безкрайно очакване край телефона. Парите на Лу поне щяха да ме спасят от гладна смърт.
Във фоайето се чувствах добре. Никой не ме безпокоеше. Просто не ми се искаше да го оставя, за да започна дългия мрачен преход към къщи. Наместих се по-удобно и започнах да оглеждам другите хора наоколо. Слабият мъж и още по-слабата жена си бяха отишли. При застаряващата двойка беше дошла друга застаряваща двойка и сега те заедно отиваха към ресторанта. Двамата бизнесмени продължаваха да пушат пурите си и да обсъждат това, което имаха да обсъждат.
Погледът ми се спря върху дребната старица с пудела.
Фоайетата на хотелите са пълни с дребни старици — някои от тях са слаби, други тлъсти, но винаги са сами и много самотни. Тази дребна старица беше типичният случай. Предположих, че е загубила съпруга си, че има пари, че в момента е на организирана обиколка из Калифорния, а иначе живее в някое самотно имение, където иконом и няколко застаряващи камериерки я ограбват безогледно. Очевидно беше похарчила известна сума и за себе си — пепеляворусата й перука беше безупречна, очилата бяха инкрустирани със скъпоценни камъни, изумруденозелената рокля вероятно струваше цяло състояние, а по пръстите й блестяха пръстени с диаманти.
Усетих, че се е втренчила в мен и отместих поглед. Въпреки че вече не я гледах, пак чувствах, че ме зяпа.
По дяволите! Нима тази самотница си беше въобразила нещо? Изглежда беше, защото стана от креслото, взе пудела и дойде при мен.