Настаних се в един шезлонг и започнах да се наслаждавам на последните слънчеви лъчи. Джонас донесе питието.
— За вечеря мога да ви предложа пилешки гърдички в сос от омари, мистър Стивънс — каза той. — Или салата от скариди. Скаридите са изключително хубави.
— Става — казах аз и устата ми се изпълни със слюнка.
— Ще желаете ли да вечеряте в трапезарията или ще предпочетете апартамента си?
Погледнах го. Старото му, тъмно лице беше абсолютно безизразно.
— А мисис Хариет?
— Ще вечеря в стаята си.
— Мисис Лорета?
— Тя също ще вечеря в стаята си.
— Добре. Тогава и аз ще вечерям в апартамента на мистър Фергюсън.
— Разбира се, мистър Стивънс — отговори Джонас и си отиде.
Останах край басейна. Отпивах от питието си и гледах как слънцето бавно залязва. Все още не можех да повярвам, че всичко това се случва на мен. Вече не се чувствах застрашен. Намирах се в някакъв фантастичен сън. Спомних си дните, когато седях край телефона, без да правя нищо, буквално умрял от глад, и чаках часове наред да ми позвънят. А сега това!
Гледах как слънцето залязва и изгрява луната. Изведнъж си спомних думите на мисис Хариет: „Когато настъпи пълнолунието, ще се наложи да я затворим.“
Луната беше почти пълна. До истинското пълнолуние оставаха още три дни.
Замислих се за Лорета. Сега бях сигурен, че не е с всичкия си. Просто не можеше да е нормална! Само че не можех да приема и приказките на мисис Хариет за пристъпите при пълнолуние.
„Но защо да се тревожа?“ — казах си. Сега бях част от персонала на Фергюсън. Бях свободен. Вече никой не ме наблюдаваше. Джон Мерил Фергюсън — неимоверно богат и могъщ — беше доволен от мен. Какво повече можех да искам?
Станах от шезлонга и се прибрах в апартамента. Взех душ и облякох риза и памучни панталони от гардероба на Фергюсън.
Влязох във всекидневната и Джонас докара количката с вечерята.
Беше удивително вкусно. Джонас ми сервира и си отиде. Съжалявах, че съм сам. Колко по-добре щеше да е, ако бях със Соня! „След ден-два — казах си — и това ще стане. Само че не тук. Ще намерим някой тих ресторант край морето, осветен от луната и с приятна музика.“
Нахраних се, излязох на балкона и седнах на един шезлонг. Чувствах се невероятно. Гледах как луната се издига все повече и повече, наблюдавах хората от охраната, които обикаляха градината долу, но не давах пет пари за тях. Вече не ме засягаха. „Колко неочаквано може да се промени животът — мислех си аз. — До вчера ме беше страх да не ме убият, а сега нямам никакви грижи под слънцето.“
Към 22,50 угасих цигарата, станах от шезлонга и реших да си лягам. Избрах си едно романче от тези, които беше донесъл Мацо. Угасих лампите във всекидневната и влязох в спалнята. Запалих една лампа с прозявка. Доста неща се бяха случили през този ден, а и вечерята беше чудесна. Може би дори нямаше да чета, а веднага щях да заспя.
След това замръзнах на мястото си.
Край прозореца стоеше Лорета.
8
Докато седях на балкона и мислех за седемгодишния си договор, се удивлявах на това, колко внезапно може да се промени животът на човек, и се чувствах напълно спокоен. Всичко ми се беше струвало прекрасно, но в момента в който видях Лорета, спокойствието и радостта ми се изпариха.
— Здравей, Джери — каза тя и ми се усмихна. — Наблюдавах те. Изглеждаш щастлив.
Устата ми беше така изсъхнала, че не можах да кажа и дума. Гледах я като заек, нападнат от пор.
На слабата светлина, хвърляна от лампата, тя изглеждаше красива. Беше със светлосин копринен пеньоар, а дългите й крака отдолу бяха голи.
Дали беше дошла, за да сподели леглото ми? Само мисълта, че мога да се докосна до тази проклета жена, ме ужаси.
— Да не би нещо да не в ред, Джери? — попита тя, леко наклонила глава на една страна с очакващ поглед.
— Изненадан съм — успях да промърморя аз, отидох до един стол и седнах. — Не очаквах да те видя.
— Трябва да поговоря с теб. Дюран се върна.
— Знам.
— Ходил си в корпорацията?
— Да.
— Какво искаше от теб?
— Да подпиша някои документи.
— Каза ли ти нещо за мен?
— Не.
— Завещанието не пристигна днес. Сигурно ще пристигне утре.
Аз не казах нищо.
— Вече не ми позволяват да виждам Джон. Тази сутрин отидох до апартамента му, но пред вратата имаше пазач. Каза ми, че Джон е много зле и никой не може да, влиза при него.
Спомних си думите на мисис Хариет: „Не обръщай никакво внимание на приказките на горката Ета. Бъди мил с нея. Обещай й да направиш каквото иска от теб. През следващите няколко дни фантазията й ще става все по-богата и по-богата.“