Върнах се още веднъж в къщата, за да се уверя, че не съм забравил нищо, угасих лампите и се качих на колата.
Тръгнах към бариерата и се зачудих дали няма да имам проблеми, но пазачът само кимна навъсено и ме пусна да мина.
Помъчих се да се успокоя. Тръгнах по крайбрежната магистрала към града. По това време нямаше голямо движение, но внимавах да не надвишавам позволената скорост, макар и да ми се щеше да подкарам тази мощна кола, колкото се може по-бързо.
Безпокоеше ме пишещата машина. Трябваше да я изхвърля някъде. Знаех, че рано или късно мерцедесът щеше да бъде открит, а не биваше да я намерят в него. Веднага биха удвоили усилията си да ме хванат.
След няколко мили стигнах до някакъв рибарски залив и спрях. Изчаках, докато минат няколко коли, измъкнах машината и я хвърлих в морето.
След като реших този проблем, аз отново се качих в колата и продължих към Маями. Докато карах, си спомних думите на Лорета: „Тя е безмилостна, опасна жена. Мисли единствено за парите на сина си. Когато той умре, тя ще наследи всичко.“
Джон Мерил Фергюсън беше мъртъв. Сега мисис Хариет щеше да наследи всичко. Тя беше щракнала безмилостно с пръсти и Чарлс Дювайн, без когото щеше да е невъзможно аз и Лари да станем двойници на сина й, беше престанал да съществува. Беше щракнала безмилостно с пръсти и Лорета, която можеше да наследи цялото това богатство, също беше престанала да съществува. Сега тази безмилостна, опасна жена беше щракнала с пръсти към мен. От тази мисъл ме обля студена пот.
След това се замислих за колата, която карах. Ако я намерят на летището, ще решат, че съм заминал някъде със самолет. С парите и организацията си, биха ме открили дори в Ню Йорк. Изведнъж осъзнах, че ако искам да остана жив, трябва наистина да използвам мозъка си повече. Бях захвърлил пишещата машина. Сега трябваше да се отърва от колата.
Погледнах часовника на арматурното табло. Беше 1,05. Времето, което имах на разположение, течеше. След още седем часа Мацо щеше да разбере, че Лари е избягал. Щяха да проверят в къщата на брега и щяха да разберат, че и мен ме няма. И преследването щеше да започне.
Приближавах Парадайз сити. Ами ако някой от горилите на Фергюсън ме види случайно? Тръгнах по крайбрежния булевард. Пулсът ми се учести. Може би бях постъпил глупаво, че тръгнах насам. Можех да тръгна към Западното крайбрежие. Вече беше твърде късно.
Не преставах да гледам назад в огледалото. Боях се да не ме следят. Зад мен се появяваха коли, но рано или късно завиваха в страничните улички — хората се прибираха у дома. Като излязох от града отново се успокоих.
След това ми хрумна нещо. Насочи ги по погрешна следа. Остави колата на летището, за да си мислят, че си заминал със самолет, но остани някъде наоколо, докато положението се успокои.
По магистралата имаше десетки мотели. Реших да оставя колата на летището, да взема такси и да се настаня в някой от тях.
Бях сигурен, че последното място, където ще им хрумне да ме търсят, бяха мотелите край Парадайз сити.
Така и направих. Паркирах мерцедеса на летището и взех такси, но не от пиацата. Намерих едно, което току-що беше докарало пътник от Палм Бийч, и щеше да се връща. Зарадва се, че намира клиент за част от обратния път. Казах му, че искам да намеря добър хотел, за да прекарам нощта. Закара ме в мотел „Уелкъм“.
Сънливото момиче на рецепцията дори не ме удостои с поглед, когато се записах в регистъра. Използвах името Уорън Хигинс. Даде ми ключа, каза ми как да стигна до бунгалото и продължи да дреме.
Влязох в бунгалото, заключих се отвътре и запалих лампата. Беше уютно. Оставих куфарите и въздъхнах с облекчение.
Чувствах се в безопасност.
А колко бях уморен! Единствената ми мисъл беше да заспя.
Съблякох се и без да вземам душ се строполих върху леглото. Заспах.
Събуди ме ръмженето на лека кола. В малката спалня през прозореца нахлуваше слънчева светлина. Чух гласове. За миг ме обзе страх. Нима вече ме бяха открили?
Отметнах завивката и изпълзях от леглото.
Отидох в другата стая и погледнах иззад пердето.
Това, което видях ме успокои — някакви хора слагаха багажа си в колата, смееха се, говореха. Хора, тръгнали на почивка.
Погледнах часовника си. Беше 9,15. Взех душ, облякох се и излязох навън. Повечето гости на мотела вече си бяха тръгнали. Бяха останали само три коли.
Намерих ресторанта. Келнерката ми се усмихна дръзко:
— Мистър Мързеливко, а? Какво да бъде? Поръчах си яйца с шунка и палачинки, и поисках вестник. Донесе ми „Парадайз Хералд“. Прегледах го, но никъде не се споменаваше за смъртта на Джон Мерил Фергюсън. Беше твърде рано, а аз имах нужда от новини.