След като закусих, отидох на рецепцията. Слабият мургав човек, който се оказа управителят, ми се усмихна широко.
— Аз съм Фред Бейн — каза той и стисна ръката ми. Добре ли спахте, мистър Хигинс? Доволен ли сте?
— Всичко е наред — отговорих аз. — Искам да остана известно време. Пиша книга и ми трябва спокойствие.
Погледнах го срамежливо.
— Книга? — изглеждаше впечатлен. — Няма никакъв проблем, мистър Хигинс. Можете да останете, колкото искате и никой няма да ви безпокои.
— Можете ли да ми дадете под наем пишеща машина?
— Разбира се. Но не под наем. Имам една, която и без това не използвам. Ще ви я дам с удоволствие.
— Много мило от ваша страна. Благодаря ви.
— Мистър Хигинс, ако не желаете да ви безпокоят, мога да наредя да носят храната ви в бунгалото. Няма проблем. Само момичето ще идва да оправя леглото ви и да чисти. Не повече от петнадесет минути на ден. През останалото време никой няма да ви безпокои.
— Да, точно от това имам нужда. Благодаря.
— Няма проблеми, мистър Хигинс. Как бих искал аз да можех да напиша книга! — въздъхна той. — С тези романчета трябва да се печели доста добре.
— Да — отговорих аз и се върнах в бунгалото. Бях решен на всяка цена да завърша историята на Фергюсън. Вероятно през следващите три седмици нямаше да има какво друго да правя. Дотогава се надявах положението да се успокои. След това щях да обмисля следващия си ход.
Малко по-късно дойде млада негърка и ми донесе пишещата машина. Тя ми показа два реда ослепително бели зъби:
— И брат ми иска да напише книга, мистър Хигинс. Само че не знае как да започне.
Тя се зае да чисти с прахосмукачката и добави:
— Измислил е хубав сюжет. Всъщност, не знае и как да завърши.
— Кажи му да започне от средата — посъветвах я аз. — Все ще излезе нещо.
Затворих се в банята.
След като камериерката си отиде, взех ръкописа и започнах да го чета. В бунгалото имаше климатична инсталация, но ми се щеше да изляза навън, на слънце. Устоях на изкушението. Трябваше да се крия.
Стори ми се, че ръкописът е добър.
На обяд хапнах хамбургери с малко кафе и седнах зад пишещата машина. Писах до 18,00 часа и станах, за да си направя мартини. Хладилникът беше зареден много добре.
Бях стигнал момента, когато Лари Едуардс идва при мен, маскиран като Джон Мерил Фергюсън. Бях доволен от работата си. Ръкописът ми се струваше гладък и можех да продължа, но ми се прииска да почина малко преди да опиша момента, в които разбрах, че Фергюсън всъщност е Лари Едуардс.
Погледнах с копнеж плувния басейн навън. Имаше няколко мъже, жени и деца, които се забавляваха, но реших да не се показвам.
Около 19,30 часа чернокожата камериерка ми донесе пържола за вечеря. Дадох й два долара и тя погледна със страхопочитание разпръснатите по масата машинописни страници.
След като се нахраних, дръпнах пердетата и продължих да пиша. Най-накрая, към 11,30 часа, успях да завърша. В края на разказа, както и в действителност, седях в един мотел и се чудех какво да правя по-нататък. Трябваше да чакам, за да видя какво ще се случи. Събрах изписаните страници, сложих ги при останалите, взех душ и си легнах.
Не спах много добре. Мислех за бъдещето си. Не беше ли по-добре да се върна в Лос Анджелис? Там щяха да ме потърсят най-напред… Ако, разбира се, възнамеряваха да ме търсят.
В банката имах около осем хиляди долара. Може би щеше да е по-добре да купя кола и да отида в Мексико. Можех да се скрия там, докато преценя, че е безопасно да се върна. Какво щях да правя след това? Осемте хиляди долара за това време щяха да се стопят.
Спомних си ужасния си предишен живот — висенето край телефона и безкрайното очакване.
Може би книгата щеше да предизвика интерес. С тази успокояваща мисъл най-накрая заспах.
На следващата сутрин чернокожата камериерка ми донесе закуската и новия брой на „Парадайз Хералд“. Цялата първа страница беше посветена на смъртта на Джон Мерил Фергюсън.
Доктор Вайсман беше обяснил на журналистите, че Фергюсън е страдал от преумора. Сключил невероятна сделка с китайците. Бил потресен от смъртта на жена си. Всичко това допринесло за инфаркта му. Имаше снимка на доктор Вайсман, с тъжно изражение на лицето. Имаше снимка на Джоузеф Дюран, също с тъжно изражение на лицето. Пишеше, че сега огромната „Фергюсън Електроник & Ойл Корпорейшън“ ще се ръководи от Дюран. Имаше снимка и на мисис Хариет с пудела й. Тя също имаше натъжен вид, както и пуделът. Пишеше, че сега тя е най-големият акционер в корпорацията и с всеобщо съгласие е избрана за неин президент.