Намигнах му многозначително. Той ме изгледа леко озадачен, после кимна.
— Разбира се, мистър Хигинс. Предполагам, че писателите от време на време трябва да се крият, за да могат да работят. Едно семейство тази сутрин заминава за Ню Йорк. Ще ги помоля да го пуснат оттам. Приятни хора са. Става ли?
— Много добре. — Подадох му десетдоларова банкнота. — Ще им предадете ли това?
— Разбира се. Ще приемат с удоволствие, мистър Хигинс. Ще се погрижа за всичко. Не се безпокойте.
Чернокожата камериерка беше оправила леглото ми и изчистила.
Сега се чувствах доста по-спокоен.
Седнах зад пишещата машина и в продължение на три часа описах и последните събития.
„Сега се чувствам сигурен — написах аз, — че ще остана жив.“ Смятам да изпратя този ръкопис на Лу Пренц, за да го пази при себе си. Сега вече няма какво да правя, освен да стоя в това бунгало, докато се убедя, че мисис Хариет е получила писмото ми. Тя е хитра. Обещах й да не казвам нищо. Предупредих я, че ако нещо се случи с мен, полицията ще получи ръкописа ми. Защо ще й е да ме убива?
След седмица-две ще наема кола и ще замина за Мексико. След още няколко месеца ще се върна в Холивуд и отново ще увисна в очакване край телефона в някоя мизерна стаичка.
Това е лошо, но е по-добре, отколкото да умра.
Епилог
Лу Пренц беше в лошо настроение. В приемната при секретарката чакаха четирима непрокопсаници, които отдавна бяха преминали времето, когато някоя филмова компания би проявила интерес към тях и би могла да ги използва за каквото и да било. Мислеше за списъка си от близо четиристотин подобни отрепки и се чувстваше обезкуражен. Може би беше дошло времето да се оттегли? От двадесет и пет години беше в този бизнес. Беше заделил достатъчно настрана, за да може да си го позволи. Защо да продължава да седи в този мръсен офис и ден след ден да отпраща нещастници, които се мислят за много ценна стока, а всъщност не струват и колкото обещание на проститутка?
Той погледна през мръсното стъкло към смога, надвиснал над Холивуд и изпъшка тихо. Да, трябваше да се оттегли. Щеше да продаде всичко, да замине с жена си за някой остров и да прекара остатъка от живота си там. По дяволите тези несретници, които го чакат отвън!
Вратата на кабинета му се отвори и влезе Сол Хакенщайн.
Сол беше помощник-режисьор в една малка, но богата телевизионна компания, която напоследък, повече от късмет, отколкото заради ум, беше улучила десетката. Едър, дебел, със светлосин, добре скроен костюм, Сол Хакенщайн имаше внушителен вид.
— Здрасти Лу — извика той. Сол се смяташе за обаятелна личност и затова винаги крещеше. — Кога, дявол да го вземе, смяташ да си купиш нов костюм?
Предвкусвайки възможния бизнес, Лу Пренц скочи на крака и му протегна ръка.
— Сол! Къде се губиш? Имаш вид на милионер! Как я караш?
— Добре, добре. Вземи пура.
Сол извади две пури, пъхна едната в ръката на Лу, отхапа края на другата и я мушна в устата си. Седна на стола за посетители.
— Дявол да го вземе! Не можеш ли да намериш нещо по-удобно за задника от това?
— Така се отървавам от досадниците по-бързо, Сол. Какво мога да направя за теб?
— Кои са онези отрепки навън?
— Четирима от най-добрите епизодични актьори в занаята — отговори Лу верен на бизнеса си.
— Така ли? Приличат ми на мухлясали трупове — отговори Лу. — Както и да е. Те са си твоя грижа. Имам работа за един от твоите лентяи. Искам да не ми вземе много пари. Слушай, сключих договор с „Интернешънъл“. Ще правим двадесет половинчасови серии. Страхотен сценарий. Дивия Запад. Не ми достигат хора, които знаят как се стреля с пистолет. Искам да взема Джери Стивънс, но пак ти казвам, искам да не ми струва много.
Лу направи физиономия, сякаш изведнъж го заболя зъб.
— Не можеш да го вземеш, Сол. Слушай, имам един нехранимайко, десет пъти по-добър от Стивънс. Ще ти вземе акъла! Голям, с космати гърди, язди кон като циркаджия, стреля без грешка… Няма да сбъркаш. — Лу се усмихна. — Шейл Макгивърн. Има страхотно бъдеще.
Сол въздъхна.
— Искам да взема Джери Стивънс, Лу. Момчетата са съгласни, че той е точно това, което ни трябва.
— Съжалявам, Сол. Не знаеш ли? Сол се вгледа в него.
— Какво да знам, по дяволите?
— Той умря.
— Умря? Как така! Какво се е случило?
— Знам само това, което пишеше във вестника. Това копеле преди време ми дължеше петстотин двадесет и три долара.
— Ти си щастлив, щом можеш да четеш вестници. Какво се е случило?
— Този глупак отишъл да плува посред нощ в някакъв скапан мотел в Маями. Пишеше, че като скачал, ударил глупавата си глава в дъното на басейна. Намерили го удавен.