— А защо трябва да се въплъщавам в него? Дюран направи жест, сякаш го дразнеше някаква досадна муха.
— Човекът, за когото ще се представяте, трябва да може да се придвижва свободно — каза той с внезапен изблик на нетърпение в гласа. — Една група хора непрекъснато го наблюдава. Той трябва да може да се придвижва свободно, за да осъществи една много важна сделка. Тъй като конкурентите му и пресата непрекъснато му досаждат и пречат, решихме да наемем дубльор — ако не се лъжа, така се нарича в киното — човек, който ще отвлече вниманието на тези хора и журналистите, които вече наистина стават нетърпими. Самият той в това време ще може да напусне страната незабелязано, да пътува из Европа и да приключи с тази сделка без непрекъснато да се притеснява, че някой го следи и наблюдава. След като сделката приключи, ще можете да се върнете към нормалния си начин на живот, но с около тридесет хиляди долара на ваше име в банката.
Аз се облегнах и се замислих за всичко това, а Дюран продължи да пуши, загледан някъде встрани. Бях чел достатъчно за промишления шпионаж. Веднъж дори бях играл такъв шпионин в някакъв долнопробен филм. Машинациите, до които прибягваха едрите риби от бизнеса, отдавна бяха престанали да ме изненадват.
Ако въпросната едра риба беше станала обект на шпионаж от страна на конкуренцията, беше съвсем нормално, даже умно, да си наеме двойник. Аз изобщо нямаше да се притесня, ако ме следят и шпионират, а освен това щях да получавам и по хиляда долара на ден.
— Но защо беше нужно да ме отвличате? — попитах аз, за да печеля време.
Дюран изпусна въздишка на нетърпение.
— Сега вече знаете какво се иска от вас — каза той нервно. — Предполагам разбирате, че е нужна пълна дискретност. Сега никой не знае къде сте. Ако откажете да ни сътрудничите, ще бъдете упоен отново и върнат у дома ви.
Отново се замислих и попитах:
— А какво ми гарантира, че ще ми се плати, когато свърша работата?
Усойната усмивка се появи отново. Дюран извади от портфейла си къс хартия. Маймуната пристъпи напред, взе го от ръката му и ми го подаде.
Беше разписка за хиляда долара, внесени на мое име в „Чейс Нашънъл Банк“.
— Всеки ден, докато сте тук и работите за мен, ще получавате подобна разписка — каза Дюран. — За парите не бива да се безпокоите.
Престанах да се колебая.
Не е опасно, не е в разрез със закона и е напълно по силите ви.
Така че, защо не?
— О’кей, мистър Дюран — казах аз. — Съгласен съм.
— Да разбирам ли тогава, мистър Стивънс — попита той и черните му очи станаха като върхове на шило, — че съм купил безусловната ви преданост? И че ще правите точно това, което ви кажа?
Само за миг трепнах, но после взех решението.
— Съгласен съм — повторих аз.
2
Седях на креслото и чаках.
Бях се обвързал. Бях казал на Дюран, че може да разполага с безусловната ми преданост. В портфейла ми имаше разписка за хиляда долара. Според него, утре щях да имам още една такава, за още хиляда долара.
Трябваше да се направя на някой от големите босове в бизнеса, докато той отиде да уреди сделка, която конкуренцията му или искаше да осуети, или да проучи с подробности. В замяна на този театър след тридесет дни в „Чейс Нашънъл Банк“ на мое име щеше да има тридесет хиляди долара.
Когато повторих, че съм съгласен, Дюран кимна, стана и отиде до вратата. Там спря, обърна се към мен, погледна ме с нетрепващите си черни очи и каза:
— Чакайте тук, мистър Стивънс.
След това излезе, следван от маймуната, и вратата се плъзна обратно на мястото си.
Така че аз запалих цигара и започнах да чакам.
Далеч не се чувствах спокоен. Нещо у Дюран и маймуната ме плашеше, но пък ми трябваха и парите. Увериха ме, че няма нищо опасно, няма да нарушавам закона и ми се струваше, че би трябвало да отида на психиатър, ако отклоня такова предложение.
Продължих да чакам притеснен още тридесет минути и тогава вратата се отвори. Влезе дребната старица, заедно с пудела си. Изглежда тази врата се управляваше от фотоклетка, защото се плъзна на мястото си почти веднага след нея. Дамата беше с жълто-кафяво поло от кашмир и черни панталони, а на врата й висеше огърлица с перли, чийто блясък подсказваше, че са истински.
Тя спря и ми се усмихна приятелски. Пуделът започна да скимти и да иска да скочи от ръцете й, сякаш бързаше да ме оближе.
— Мистър Стивънс — каза тя. — Може ли да вляза? Аз я изгледах кисело и станах.
— Но вие вече сте вътре, нали?
Тя направи още няколко крачки напред и без да престава да се усмихва, седна на стола, на който преди това беше седял Дюран.
— Дойдох, за да ви се извиня, мистър Стивънс. Напълно разбирам какво чувствате. Всичко това, предполагам, ви се струва толкова странно…