През курса по ориентация в Отава разбрах, че не бива никога да се съмняваш в информация, получена от друго министерство. И ако практическата операция, основаваща се на подобна информация тръгне наопаки, без съмнение цялата вина се струпваше на самия практически изследовател.
При дадените обстоятелства ми оставаше да опитам само едно. Въпреки обезкуражителния отговор на първата радиограма до Отава нямах друг избор, освен отново да поискам нови нареждания.
Енергично се залових за работа, разопаковах портативната радиостанция и я поставих на върха на купчината стари кутии. До момента не беше стигнало време предварително да проуча този апарат и като отгърнах ръководството за употреба останах малко неприятно изненадан, защото моделът, с който ме бяха снабдили бе предназначен за горски стражари, и покриваше нормално радиус не по-голям от тридесет километра. Все пак свързах батериите, нагласих антената, завъртях копчето, натиснах бутоните, както се описваше в ръководството — и влязох в ефира.
По причина, известна само на Министерството на транспорта, което регистрира подобни подвижни предаватели, моите позивни бяха „Маргаритката Мей“. През целия следващ час „Маргаритката Мей“ жално огласяше притъмняващите арктически небеса, без да пробуди в отговор дори шепот. Бях почти готов да приема песимистичното твърдение на ръководството и да отпиша опита като безнадежден, когато в постоянния шум и пищене на слушалките долових далечно ехо от човешки глас.
Припряно започнах да настройвам станцията, докато успях да различа бърборене на някакви думи, които след известни усилия можах да определя като испански.
Тъй като съзнавам, че разказът ми за това може да предизвика недоверие у някои читатели, и тъй като ми липсва всякакво радиотехническо образование, не ми остава друго, освен да изложа обяснението, което по-късно даде един експерт, заедно с уверението му, че няма биолог, способен да измисли случилото се. Технически то се обяснява чрез тайнственото явление „вълново прескачане“, дължащо се на взаимодействие на атмосферните условия, при което понякога е възможно (особено на север) предаватели с много малък обхват да се свързват през значителни разстояния. Моят апарат бе надминал себе си. Бях уловил радиопредаванията на един любител от Перу.
Неговият английски беше несъвършен почти колкото моя испански и мина известно време, преди да започнем да се разбираме. Но дори и тогава той изглежда бе убеден, че се обаждам от някъде близо до Огнена земя. Съвсем се разстроих, но най-после перуанецът се съгласи да запише моето съобщение за шефа и да го препрати в Отава. Припомних си неотдавнашното предупреждение и съкратих телеграмата до минималните десет думи. Стигнаха и те, защото десетте думи, разбрани неправилно в Перу, и естествено изопачени докрай от двойния превод, се оказали достатъчни да предизвикат, както научих след много време, истинска криза.
Събщението било предадено не на моето министерство, а на Министерството на външните работи, вероятно защото било изпратено от Южна Америка. Там не могли нищичко да разберат, освен че радиограмата е излъчена вероятно от Огнена земя и изглежда е зашифрована. Спешните разследвания, в които взело участие и Министерството на отбраната, не успели да разгадаят шифъра или да потвърдят съществуването на канадски агент, изпратен в района на нос Хорн.
Загадката получила своето разрешение само по една чиста случайност. Секретар на Външно министерство имал обичая да обядва често с висш служител от моето министерство и няколко седмици по-късно му разказал историята. В разказа споменал случайно, че загадъчната радиограма носела подпис Варли Монфат.
Висшият служител с похвална и твърде изненадваща съобразителност разпознал във вероятния източник на съобщението мен. Обаче това само отприщило нова, още по-тревожна мистерия. Изобщо не се намерил някои, които да признае, че ме е упълномощил да отида в Огнена земя. Като резултат изпратили поредица светкавични послания до мене чрез канадското консулство в Чили, с нареждане незабавно да се явя в Отава.
До мене не достигна нито едно от тях. Между другото, това нямаше как да стане дори ако ги бяха изпращали по пряк път, защото батериите на радиото издържаха едва шест часа, и последната станция, която улових преди да свършат беше Москва, предаваща лека музика.
Но да се върна към разказа си.
Докато си свърших работата с Перу, започна да се сдрачава, и околните хълмове постепенно сякаш ме захлупиха. Не бях забелязал все още признаци за вълци, но вълците, по разбираеми причини, не ми излизаха от ума и когато далече в началото на долината ми се мярна нещо, което се движеше, още повече започнах да мисля за тях.