Напрегнах слух и долових слаб, но наелектризиращ звук — разпознах го веднага, макар че не го бях чувал на живо, а само в няколко ковбойски филма. Грешка нямаше — глутница вълци виеше с пълна сила. Не бях сбъркал и в това, че воят на глутницата се носеше към мене. Изглежда поне един от проблемите ми скоро щеше да се разреши. След малко щях да установя контакт с проучвания вид.
Но решаването на този въпрос моментално ме поставяше пред няколко нови. Сред тях фактът, че в пълнителя на пистолета имах само шест патрона не беше най-маловажният, а да ме убиеха, не можех да се сетя къде съм забутал резервните боеприпаси. Това бе от съществено значение, защото, както ми бе известно от задълбоченото четене на литературата по проблема, броят на вълците в една глутница се движи между четири и четиридесет. А ако съдех по силата на звуците, идващи от приближаващите животни, подозирах, че точно в тази глутница те бяха по-скоро четиристотин.
Арктическата нощ се стовари върху мене, не след дълго същото щяха да направят и вълците. Стана толкова тъмно, че не можех ясно да ги различа, за да преценя техния истински брой, нито да отгатна вероятния им начин на поведение. Ето защо реших да се оттегля под обърнатото кану, за да не се набива веднага на очи присъствието на човешко същество. Възнамерявах впоследствие да внуша на зверовете нетипично за тях поведение.
Един от основните принципи на биологията гласи, че наблюдателят не бива никога да разсейва своето внимание, но съвестта ме кара да си призная, че създалите се обстоятелства затрудняваха чисто научното ми съсредоточаване. Особено се безпокоях за кануто. Страхувах се, че както бе направено от платно върху лек кедров корпус, може да се повреди лесно от по-грубо отношение и в бъдеще щях да остана прикован на едно място. Занимаваше ме още нещо, съвсем необичайно, на което специално трябва да наблегна, макар и само заради това, че то е пример за вечната алогичност на човешкия ум, оставен без нужния контрол на дисциплината: усетих, че изпитвам страстно желание да се превърна в бременна ескимоска.
Вече нямах възможност да виждам какво става и трябваше да разчитам на останалите си сетива. Ушите ми продължаваха да ме информират как глутницата се спуска с пълна скорост, заобикаля купчината екипировка и се втурва право към кануто.
Ужасяващия хор от виещи, лаещи и квичащи животни за малко не ме оглуши; шумът толкова ме обърка, че започнах да халюцинирам — над общата врява ми се причу дебел гърлен рев, почти като човешки глас. Ревът звучеше горе долу като: ПОДЯВОЛИТЕСТИГАПРОКЛЕТИМРЪСНИ КУЧИСИНОВЕ
В този миг последва боричкане, болезнено квичене и — о, чудо! Настана пълна тишина.
Обучаван бях години наред да извеждам от дадени природни явления съответни заключения, но точно тази ситуация надхвърляше моите възможности. Нуждаех се от повече конкретни данни. Затова крайно предпазливо надникнах с едно око през тесния процеп между борда на кануто и леда. Отначало виждах само вълчи лапи — десетки вълчи лапи. Но после погледът ми се прикова към друг чифт крака, един-единствен чифт, който не би могъл да принадлежи на никакъв вълк. Изведнъж изследователскитеми качества се възвърнаха. Повдигнах от единия край кануто, подадох навън глава и се озовах право срещу обърканото и боязливичко лице на млад мъж облечен отгоре до долу в еленови кожи.
Пръснати край него, впили пълни с дълбоко презрение погледи в мене, стояха четиринадесет огромни и страшни ескимоски кучета от неговия впряг. Но от истински вълци нямаше и помен.
5.
КОНТАКТ!
Естествено, бях разочарован, че първата ми среща с вълците трябваше да се окаже среща с някакви си кучета, но и това си имаше своите добри страни.
Както се разбра по-късно, младият мъж — собственик на кучетата, бе трапер от смесен ескимоско-бял произход и притежаваше колиба на няколко километра оттам. Тя беше изключително подходяща за мой постоянен лагер. Освен малкото ескимоско племе, сред което бе и майчиното му семейство, живеещо сто километра на север, младежът на име Майк бе единственият обитател от човешки род върху площ близо двадесет хиляди километра. Това бе отлична вест, защото позволяваше проучването на вълците да се проведе невъзпрепятствувано от човешка намеса.
Отначало Майк бе склонен да се отнася към мене с известна сдържаност, да не кажа подозрение. През целия му осемнадесетгодишен живот той не знаеше някога да е кацал самолет в тази част на Пустите земи, изобщо бе виждал само два-три самолета и то прелитащи високо над главата му. Затова му беше трудно да осъзнае факта, че някакъв самолет ни чут, ни видян от него самия; ме е оставил, заедно с огромния куп научна екипировка насред езерото. В началото на нашето познанство беше по-склонен да си обяснява моето присъствие като свръхестествено — от баща си, бял търговец, беше научил за християнството толкова, че да се пази и да бяга от дявола. Затова и не рискуваше. През първите няколко дни не изпускаше из ръце карабината 30/30 и спазваше дистанция, но скоро след като му показах вълчия сок, остави пушката настрани, очевидно решил, че дори и да съм дяволът, съблазните ми са твърде силни, за да им устои.