Вероятно защото не можа да измисли какво да ме прави, Майк още същата нощ ме заведе в колибата. Построена от колове и покрита с разлагащи се еленови кожи, тя едва ли можеше да се нарече дворец, но усетих веднага, че ще послужи за моите научни цели.
Министерството ме бе упълномощило да наема местна помощ, стига разходите по нея да не превишават три долара месечно. Бързо сключих сделката с Майк, като му връчих официална разписка за десет долара срещу тримесечен престой в колибата и услугите му на водач, дясна ръка и момче за всичко. Подозирах, че в светлината на господствуващите тарифи, по които държавните агенции, мисии и търговските компании заплащаха труда на местните ескимоси, това възнаграждение е доста щедро, но също така предчувствувах, че Финансовият отдел ще изтърпи моята екстравагантност, ако вземе предвид обстоятелството, че щом се разтопяха ледовете, без помощта на Майк министерството би изгубило екипировка за близо четири хиляди долара.
От характера на последвалите събития съдя, че сделката с Майк е била твърде едностранна и че той не успя да вникне напълно в задълженията, които произтичаха от нея. Но във всеки случай Майк осигури кучешкия впряг, с чиято помощ успях да пренеса хранителните припаси и екипировката в колибата му.
През следващите няколко дни бях крайно зает с разопаковане на багажа и устройване на полева лаборатория. За тази цел се принудих да узурпирам по-голямата част от ограниченото пространство на малката колиба. Нямах много време да обръщам внимание на Майк, но все пак ми направи впечатление, че изглеждаше съвсем умислен. Той ми се бе сторил обаче неразговорчив по природа — освен по отношение на кучетата си, и не смятах за редно да се натрапвам в личните му работи при толкова кратко познанство. Така че не направих дори опит да разбера каква беда го е сполетяла. Въпреки всичко, от време на време се стараех да го разсея, като му предлагах демонстрации на части от научната ми екипировка.
Тези демонстрации сякаш му вземаха ума, но не довеждаха до желания ефект и не промениха занесения му вид. Стана дори по-лошо. Малко след като му показах цианидните „вълчи клопки“ и му обясних тяхното внезапно и гибелно действие, както и че са почти неоткриваеми, той започна да проявява типични признаци на ненормално поведение. Винаги си носеше дълга пръчка и преди да седне дори на грубата маса за храна, по най-странен начин мушкаше стола, понякога и чинията. Сутрин, преди да се облече, мушкаше също обувките, та и дрехите си.
Друг път, след като демонстрирах четири капана за мишки, с които възнамерявах да събирам дребни бозайници и да ги използувам при идентифицирането на животинските останки във вълчите стомаси, и обясних след това метода за варене на миши скелет, посредством който се подготвят музейните образци, той безмълвно напусна колибата и от този момент отказа да се храни заедно с мен.
Поведението му не ме хвърли в излишни тревоги, защото имах известни познания по психология и разпознах навреме симптомите на затворения характер. Все пак, твърдо реших да изтръгна Майк от самовглъбението му. Една вечер го примамих в ъгъла при полевата лаборатория и гордо му показах моята колекция от лъскави скалпели, резачи за кости, лъжици за бъркане в черепа и разни сложни инструменти, които щях да използувам при аутопсия на вълци, елени и други зверове. Срещнах известни затруднения да обясня на Майк какво значи аутопсия и затова отворих учебника по патология на една разположена на две страници цветна диаграма с разрез на човешки стомах. Тъкмо бях навлязъл с помощта на това нагледно пособие дълбоко в разясняването и усетих, че съм изгубил своята публика. Майк бавно отстъпваше заднешком към вратата, черните му очи с нарастващ ужас се бяха вперили в мен и аз веднага се сетих, че той съвсем погрешно бе изтълкувал казаното от мене. В опита си да го успокоя скочих, но още при самото ми движение той се обърна и ни жив, ни умрял изчезна през вратата.
Видях го чак следващия ден следобед, на връщане от поставянето на миши капани — заварих го да си стяга багажа за продължително пътешествие. С толкова тих глас и така припряно, че едва го разбрах, Майк ми обясни, че го викат спешно в лагера на ескимосите да види болната си майка и вероятно затова щял да отсъствува известно време. После веднага се втурна навън, където го чакаше готов кучешкият впряг и без да каже дума повече замина на север със страхотна скорост.