Съжалявах, че замина, макар от научна гледна точка мисълта, че сега оставах съвсем сам с местните вълци ме удовлетворяваше, но от друга страна тя усилваше атмосферата на „Баскервилското куче“, навявана от безлюдните обветрена земи наоколо. Така също не се бях спрял окончателно върху най-добрия начин за сближаване с вълците и щях да бъда доволен, ако първоначалните формалности около запознанството можех да оставя на Майк. Както и да е, една болна майка имаше предимство дори и пред моите научни потребности — въпреки че и досега не ми е ясно как Майк бе разбрал за болестта на майка си.
Тежкият проблем кой бе най-добрият начин да установя с вълците контакт съвсем се нагорещяваше и затова започнах да съставям програмата на проучването. Педантично до крайност. Само в точка „Полово поведение“ вместих петдесет и една подточки, без изключение изискващи конкретно изследване. До края на седмицата хартията привърши. Време беше да изляза навън и да действувам.
Като новодошъл в Пустите земи се налагаше да се запозная много предпазливо с околността. Затова при първата експедиция се задоволих да направя един кръг в радиус триста метра около колибата.
Експедицията не разкри кой знае какво, освен наличието на четири-петстотин скелета на карибу; изобщо цялата местност изглеждаше застлана с еленови кости. От направената в Чърчил анкета знаех, че ловците не стрелят никога в елени и така единственото, което можех да допусна бе, че всичките тези животни са били изядени от вълци. Това бе отрезвяващо заключение. Ако сметнех, че убиваните елени се разпределяха равномерно по цялата страна, видяната от мене извадка показваше, че само в Киуатин вълците изтребваха годишно близо дванадесет милиона елени.
След тази мрачна обиколка из костницата наоколо минаха три дни, преди да отделя време за следващото пътешествие. При втората експедиция, с карабина и пистолет, се отделих на половин километър, но не видях вълци. За мое учудване обаче, установих, че гъстотата на еленовите останки намаляваше почти в геометрична прогресия спрямо разстоянието от колибата. Печално озадачен от обстоятелството, че както личеше, вълците бяха избрали за най-жестокото си клане място така близо до човешко жилище, реших щом видя Майк, веднага да го разпитам за това, ако разбира се, изобщо го видех отново.
По това време в Пустите земи пролетта изригна с вулканична сила. Снеговете толкова бързо се топяха, че замръзналите реки вече не издържаха стопената вода, която дълбока близо два метра течеше върху леда. Накрая ледът поддаде с гръмотевичен грохот, после се натрупа и скоро реката, до която живеех, заля колибата и донесе натрупалите се по време на дългата зима отпадъци от четиринадесетте ескимоски кучета.
Накрая реката се отприщи и водата спадна, но колибата бе изгубила своя уют — дебелата една педя смет върху пода доста отблъскваше. Реших да опъна палатка на чакълестия хребет над колибата и точно там същата вечер, както напразно се опитвах да заспя, дочух непознати звуци. Седнах изпънат, без да мърдам и напрегнато се вслушвах.
Звуците идваха от срещуположния бряг на реката, от север, и представляваха тайнствена смесица от скимтене, хленчене и слаб вой. Пръстите ми, вкопчили се в карабината, бавно се отпуснаха. Ако все пак има нещо, което учените умеят, то е да се учат от своите грешки. Този път нямаше да се излъжа. Виенето явно идваше от ескимоско куче, вероятно пале, и аз прецених, че това трябва да е някое от кучетата на Майк (той имаше три неотраснали кутрета, още необучени да теглят, които на свобода тичаха след впряга.) Кучето се е изгубило, върнало се е към колибата по следите и сега се молеше някой да дойде и да го приласкае.
Изпитах въодушевление. Щом палето се нуждае от приятел, от другар — ето ме мене! Навлякох бързо дрехите си, изтичах до реката, хвърлих се в кануто и поривисто загребах към далечния бряг.
Кутрето не преставаше за миг своите жални ридания. Тъкмо се канех да му извикам успокояващо и ми дойде на ум, че непознатият човешки глас щеше да го изплаши. Реших вместо това да се промъкна и да издам присъствието си чак когато се намирам достатъчно близо, за да премина към утешителен шепот.