От характера на самите звуци съдех, че палето е само на няколко метра от речния бряг, но продължавах да се провирам през начупените едри овални камъни и чакълести сипеи в мътния полумрак, а звуците долитаха със същата сила, все едно че не се приближавах. Допуснах, че може би кучето отстъпва от страх. В старанието си да не го подплаша съвсем, продължих мълчешком, дори когато хленчещият вой секна и не знаех коя бе правилната посока. Но бях видял, че пред мене се издигаше стръмен чукар и предположих, че ако се изкача на върха щях да огледам по-добре околността и да открия загубеното животно. Щом наближих билото, легнах по корем (прилагах на практика походните умения, усвоени от мен като скаут) и започнах внимателно да се придвижвам сантиметър по сантиметър.
Главата ми бавно се показа иззад скалата — и съзрях моята плячка. Кучето лежеше, очевидно си почиваше от монотонната жална песен, а носът му стърчеше точно на два метра от моя. Безмълвно вперихме поглед един в друг. Не знам какво ставаше в масивния череп на животното, но моята глава преливаше от най-тревожни мисли. Бях се втренчил в кехлибарените очи на едър полярен вълк, който може би тежеше повече от мене и който положително бе по-опитен в техниката на ръкопашния бой, отколкото аз изобщо ще бъда.
Няколко секунди никой от двама ни не помръдна и продължавахме да се хипнотизираме. Първият, който прекъсна заклинанието, бе вълкът. Със скок, който би направил чест на всеки руски танцьор, той изхвърча на височина около метър и се спусна надолу. В учебниците пише, че вълкът развивал скорост до четиридесет километра в час, но този вълк сякащ не тичаше, а летеше ниско във въздуха.
Моято собствена реакция не бе чак толкова драматична, макар че и аз с лекота бих поставил някой и друг рекорд на крос по пресечена местност. Завръщането ми през реката бе така енергично, че изтласках кануто на брега почти в цялата му дължина. После, без да забравям своята лична отговорност за изследователската екипировка, влязох в колибата, барикадирах вратата и без да обръщам внимание на всиящата мръсотия по пода, се настаних възможно най-удобно върху масата, за да прекарам остатъка от тази мимолетна нощ.
Това бе един изтощителен антракт, но можех да се поздравя, че най-после установих — независимо от краткостта, контакт с изследвания вид.
6.
ЛЕГОВИЩЕТО
По една или друга причина трудно можах да заспя. Масата се оказа прекалено къса и прекалено корава, въздухът в колибата — прекалено душен и споменът ми за неотдавнашната среща с вълка — прекалено жив. Опитах се да броя на ум овце, но те непрестанно се превръщаха във вълци и съвсем ме разсънваха. Накрая и едни мишки, живеещи под пода, започнаха да издават шум, който съвсем приличаше на душещ край вратата вълк, и аз окончателно се отказах от мисълта за сън, запалих газения фенер на Майк и зачаках примирено зората.
Оставих мислите си да се върнат към събитията от вечерта. Като взех под внимание колко кратка бе срещата ми с вълка с удивление забелязах богатството от детайли, които можех да си припомня. Представях си мислено вълка (вълчицата), като че ли го (я) познавах от години. Образът на масивната глава с широка бяла яка на козината около врата, с жълтеникаво кафяви очи и сива муцуна бе неизлечимо запечатан в моето съзнание. Същото се отнасяше и за представата ми за летящия вълк — лекото движение на стегнатото мускулесто тяло, и общо впечатление от звяр с размери на малко пони: представа, придружена от усещането за гибелна мощ.
Колкото повече мислех, толкова повече осъзнавах, че не бях се представил като голям храбрец. Оттеглянето ми от арената бе прибързано и лишено от достойнство.
Но след това ми хрумна успокояващата мисъл, че и вълкът не се бе подвоумил и започнах да се успокоявам. Може би това настроение съвпадна с изгряването на слънцето, което вече озаряваше със сива и бледа светлина неприветливия свят зад прозореца.
Със засилването на светлината започнах дори да подозирам, че бях проиграл един шанс — шанс, който можеше и да не се повтори. Не можех да си простя, че не последвах вълка и не положих усилия да спечеля доверието му, или поне да го убедя, че не изпитвам и капчица злонамереност срещу неговия род.
Канадските сойки, които долитаха всеки ден да почистят сметта край вратата, бяха започнали работа. Запалих печката и си приготвих закуска. После, изпълнен с решителност, сложих малко храна в сухарената торба, проверих амунициите за карабината и револвера, метнах на врата бинокъла и тръгнах да поправям провала от предишната вечер. Планът ми беше категоричен. Възнамерявах да отида направо на мястото, където видях изчезналия вълк, да открия неговите следи и да вървя по тях, докато отново го намеря.