Отначало пътят беше неравен и скалист, и за да го измина, ми протрябва доста по-дълго време, отколкото на вълка, но най-сетне прехвърлих ниския хребет, където го (или я) видях за последен път. Пред мене се откри обширно блатисто торфено пространство, обещаващо добри следи. И наистина почти веднага видях чифт отпечатъци на лапи, които пресичаха шоколаденокафявото тресавище.
Трябваше да се чувствувам преизпълнен с радост, но кой знае защо, не бях. Едно е да четеш в учебниците, че следите на полярния вълк имат размери петнадесет сантиметра в диаметър, но съвсем друго е да ги видиш пред себе си в цялата им неприкрита големина. Това можеше да охлади ентусиазма на всеки. Гигантските стъпки пред мене, съчетани с разкрач от цял метър, подсказваха, че звярът, който възнамерявах да проследя, бе приблизително с размерите на мечка гризли.
Проучвах следите доста дълго и може би щях да ги изследвам още до-продължително, ако не стигнах до откритието, че бях забравил джобния си компас. Да продължавам без компас из дивата немаркирана земя би било безрасъдство и с прискърбие трябваше да се отправя обратно към колибата.
Като се върнах у Майк се оказа, че компасът не бе на мястото му. Всъщност аз не можех и да си спомня точно къде го бях сложил, и изобщо виждал ли го бях откакто напуснах Отава. Намерих се в задънена улица, но за да не губя време напразно, заседнах над един от стандартните справочници, с които министерството ме бе снабдило и се консултирах с раздела, посветен на вълка. Разбира се, неведнъж по-рано бях чел тази част, но тогава някои твърде забележителни факти не ме бяха впечатлили особено и не бяха оставили ясна следа в моето съзнание.
Сега, след като възможностите на въображението ми бяха изострени от първия сблъсък с чифт истински следи от вълчи лапи, препрочетох с нов интерес и нова преценка всичко отначало. Както ме информираше авторът, полярният вълк бе най-едрия от многото видове и представители на Канис Лупус. Били изследвани екземпляри, които тежали осемдесет и пет килограма с дължина от върха на носа до върха на опашката два метра и половина, и високи от раменете до предните лапи един метър. На едно ядене полярният вълк можел (и вероятно при благоприятен случай го е правил) да изяде петнадесет килограма сурово месо. Вълчите зъби се отличавали с масивна конструкция, пригодени за разкъсване и дъвчене, което позволявало на притежателя им да раздроби дори най-едрите бозайници, и да разтроши най-здравите кокали. Разделът приключваше със следната кратка забележка:
„Вълкът е свиреп и силен убиец. Той се нарежда след онези животни, които са вдъхвали най-много страх и омраза у човека, при това напълно основателно.“ Пълното основание не бе назовано, но във всички случаи това би било съвсем излишно.
През останалата част от деня бях доста оклюмал и умислен и в някои моменти направо се чудех дали надеждите ми да спечеля доверието на вълците не бяха прекалено оптимистични. Ако ставаше въпрос да покажа, че аз не изпитвам към тях никави лоши чувства — усещах, че лесно ще го постигна, но ако самите вълци не ми отвърнеха със същото, това нямаше да има голяма стойност.
Следващата сутрин се заех да почиствам Авгиевите обори — колибата — и ето че намерих компаса. Сложих го на перваза на прозореца и продължих работата си, но слънцето падаше право върху неговата лъскава повърхност и той заблестя така обвиняващо в очите ми, че се оставих да предприема още един опит за възстановяване на изгубения контакт между мене и вълците.
Придвижването при второто сафари бе още по-трудно, защото мъкнех карабина, ловна пушка и бутилка вълчи сок, в случай че попаднех в някой леден поток.
Денят беше топъл, а пролетните дни в Задполярието могат да бъдат горещи почти колкото в тропиците. Първите комари вече предвещаваха появата на изпълващи небето рояци, които скоро щяха да превърнат всяка разходка из Пустите земи в истинско пътуване из пъкъла. Открих вълчите стъпки и решително тръгнах по следите.
Те водеха няколко километра направо през торфеното блато. Вълкът бе потъвал само пет-десет сантиметра, но моите крака затъваха докато усетят твърдия лед — на тринадесет сантиметра под повърхността. Накрая се добрах с голямо облекчение до следващия чакълест сипей и там окончателно изгубих вълчите следи. Направих няколко съвсем формални опита да ги открия наново. Както оглеждах торфените блата и хълмовете, и напуканите от студа камъни край мене в суровия свят, простиращ се без прекъсване до онзи далечен, далечен хоризонт, който можеше да е и хоризонта на морето се почувствувах така самотен, както не съм се чувствувал през целия си живот.