Тя сякаш се изгуби от лицето на земята, без да остави и следа. Разбрах какво всъщност бе станало едва когато обърнах бинокъла към черната сянка близо до мястото, където я видях за последен път. Тъмната сянка беше входа на пещера или леговище, и сигурно вълчицата бе влязла вътре.
Ликувах от мисълта, че не само бях намерил двойка вълци, но поради невероятен шанс и стечение на обстоятелствата открих и тяхното леговище. Така забравих всякаква предпазливост, че се втурнах към една могила, от където щях да виждам по-добре входа на леговището.
Вълкът се мотаеше в подножието на сипея, след като съпругата му си отиде и изведнъж ме видя. Той стигна върха с три-четири скока, спря там и се обърна към мене заплашително. Цялото ми въодушевление светкавично се изпари само като го погледнах отдолу нагоре. Вече не изглеждаше игриво вълче, а се бе превърнал в огромна разрушителна машина, която ми направи такова впечатление, че гърлото на бутилката с вълчия сок направо затрака между зъбите ми.
Реших, че е по-добре повече да не притеснявам вълчето семейство същия ден — опасявах се да не го разтревожа и да го накарам да се премести. Затова се оттеглих. Отстъплението не бе леко — доколкото знам, едно от най-трудните неща е да вървиш заднешком близо километър нагоре по пресечен скалист склон, при това натоварен, като мене, със сложната железария на научния занаят.
Когато стигнах хребета от който най-напред бях видял вълците, хвърлих последен бърз поглед през бинокъла. Вълчицата още не се мяркаше, а вълкът толкова бе намалил бдителността си, че лежеше на билото на сипея. Докато го наблюдавах, той се завъртя два три пъти като куче и след това се намести с очевидното намерение да подремне.
Много се успокоих като разбрах, че не се интересуваше повече от мене, защото ако случайното ми натрапване неуместно бе безпокоило вълците, щеше да бъде истинска трагедия, която би се отразила пагубно върху засега обнадеждаващата уникална възможност да изуча животните, заради които бях дошъл от толкова далече.
7.
НАБЛЮДАВАНИЯТ НАБЛЮДАТЕЛ
Липсата на голям интерес към моята особа, демонстрирана от вълка бе достатъчна, за да ме съблазни отново да посетя вълчето леговище следващата сутрин. Този път обаче вместо ловна пушка и брадвичка взех силен далекоглед с триножник за монтиране (носех си пак карабината, пистолета и ловджийския нож).
В приятната слънчева утрин подухваше ветрец и ме бранеше от авангарда на пълчищата комари. Като стигнах до залива със сипея, избрах си една изпъкнала височинка на четиристотин метра от леговището, зад която можех така да поставя далекогледа, че обективът да се подава над скалата, а самият аз да остана скрит. Добрах се до избрания наблюдателен пост чрез съвършени бойни похвати, без да дам никаква възможност на вълците да ме усетят. При това вятърът духаше от тяхната страна и бях напълно убеден, че дори не подозират пристигането ми.
Когато нагласих всичко, фокусирах делекогледа, но за мое огорчение, вълци не видях. Инструментът осигуряваше такова увеличение, че почти различавах отделните песъчинки по сипея, но въпреки това, след като сантиметър по сантиметър претърсих всичко на два километра разстояние от двете страни на леговището, не успях да открия и намек за наличието на вълци наоколо — сега, или когато и да било. По обед вече усещах, че бях развил тежко пренапрежение на очите и още по-мъчително схващане на тялото, затова почти бях готов да заключа, че за жалост хипотезата от предишния ден е излязла погрешна и леговището не е нищо друго, освен случайна дупка в пясъка.
Обезкуражих се; постепенно ме овладяваше мисълта, че всичките ми заплетени изследователски програми и начертани предварително планове, не струваха пукната пара без сериозно съдействие от страна на вълците.
Вероятността вълк да попадне в обсега на моя поглед в тази необятна страна бе нищожна, освен при някое щастлнво стечение на обстоятелствата. А вече бях получил по-големия дял от полагащия ми се късмет. Съзнавах, че ако откритото не излезеше вълче леговище, шансовете ми да намеря истинското сред безличната пустош не надминаваха шансовете да открия диамантено находище.
Мрачно се върнах към безрезултатното наблюдение през далекогледа. Сипеят бе все така пуст. Напеченият пясък излъчваше горещи вълни, които усилваха още по-вече напрежението в очите ми. Към два часа след пладне бях изгубил надежда. Изглеждаше съвсем безмислено повече да се укривам и затова изправих вкочаненото си тяло и се приготвих да облекча естествените си нужди.