Тук трябва да отбележа един известен факт — установено е, че самият процес на разкопчаване прави човека особено чувствителен към възможността да бъде наблюдаван, дори ако е съвсем сам в малка лодка сред океана или в девствена гора. В този критичен момент и най-самоувереният представител на човешкия род, независимо колко е сигурен в своето уединение, не може да се въздържи да не хвърли крадешком един поглед, за да се увери, че никой не го гледа.
Ще ви спестя истината ако кажа, че с огорчение открих, че не бях сам. Точно на двадесет метра зад мене стояха изчезналите вълци.
Изглежда те се чувствуваха доста спокойно и удобно, сякаш бяха стояли зад гърба ми с часове. Видът на големия вълк беше малко отегчен, но погледът на вълчицата се впиваше в мен с израз, който възприех като безсрамно похотливо любопитство.
Човешката психика е наистина удивителна. Вероятно при всички други обстоятелства бих се паникосал и мисля, малцина ще ме укорят. Но обстоятелствата в случая не бяха нормални и аз реагирах с гневно възмущение. Разярен обърнах гръб на наблюдаващите вълци и с разтреперани от яд пръсти бързо се закопчах. Когато си възвърнах поне приличието, ако не и достойнството, се завъртях към ония двамата със злоба, която учуди дори мен самия, и изкрещях: „Къш! Какво толкова си въобразявате? Да ви вземат дяволите, любопитни досадници! Я да се пръждосвате оттука!“
Вълците се слисаха. Спогледаха се в диво изумление и сложиха край на всичко, като изчезнаха по посока на сипея. Назад не погледнаха нито веднъж.
С тяхното заминаване ме обзе ново настроение. Като проумях, че те са стояли дявол знае колко време на не повече от един скок разстояние зад моя незащитен гръб, в душата ми се всели такъв смут, че се наложи да се простя с всякакво намерние за продължаването на прекъснатите от вълците наблюдения.
Събрах си набързо багажа и страдащ от умствена и физическа преумора, тръгнах към колибата.
Вечерта мислите ми бяха съвсем объркани. Да, наистина молитвата ми бе чута — несъмнено вълците засвидетелствуваха сътрудничество и се показаха втори път. Но от друга страна, непрекъснато ме гризеше едно дребнаво, натрапчиво съмнение — кой кого наблюдаваше всъщност. Знаех че, моето изключително преимущество като представител на хомо сапиенс заедно с интензивното ми техническо обучение трябваше да ме поставя по-високо. Но необяснимото подозрение, че тази водеща позиция не беше зачетена и са ме подложили на наблюдение оказваше обезсърчителен ефект върху моето A3.
За да установя превъзходството си веднъж завинаги, реших твърдо още следващата сутрин пак да отида на вълчия сипей и да изследвам предполагаемото леговище. Реших да тръгна с кануто, тъй като реките бяха съвсем чисти и постоянният северен вятър бе издухал навътре обилния крайбрежен лед в езерото.
Пътешествието до залива, който кръстих „Вълчия дом“ беше спокойно и приятно. Пролетната ежегодна миграция на елените карибу от северните гористи местности на Манитоба към далечните равнини на тундрата край езерото Дюба бе започнала. От кануто се виждаха безброй стада да кръстосват във всички посоки торфените блата и вълнообразните хълмове. Когато наближих сипея, не забелязах вълците и предположих, че са отишли да уловят някой елен за обед.
Откарах кануто до брега и натоварен заплашително с фотоапарат, пушка, бинокъл и други съоръжения се изкатерих със значителни усилия по хлъзгавия пясъчен сипей до сенчестото място, в което бе изчезнала по-рано вълчицата. Пътьом установих безпогрешни доказателства, че ако сипеят не беше дом на вълците, то поне бе любимото им място за разходка. Целият беше безразборно поръсен с изпражнения и покрит с вълчи следи, които на много места се сливаха в добре оформени пътеки.
Леговището, разположено в малко дере сред сипея беше така добре прикрито, че щях за малко да го подмина и да не го забележа, ако тънко квичене не привлече вниманието ми. Спрях и се огледах. И там, на не повече от пет метра видях четири малки сиви зверчета, вкопчени в схватка по свободна борба.
В първия миг не можах да схвана, че това са вълчета. Охранените лисичи муцунки с остри изшилени ушички, заоблените кръгли като кратунки телца, късите криви крачета и тънките вирнати опашки, до толкова не съвпадаха с моята представа за вълка, че умът ми отказваше да направи логическа връзка.
Внезапно едно от вълчетата ме подуши. То спря, както се опитваше да отхапе опашката на братчето си и вдигна мътносинкави очи към мене. Явно видяното го заинтригува. Отскубна се от боричкането и като се поклащаше на неустойчивите си крака се затътри към мене, но преди да измине голямо разстояние неочаквано го ухапа бълха, та му се наложи да седне и да се почеше.