В този миг на не повече от петдесетина метра от мене нададе вой с пълно гърло, треперещ от тревога и предупреждение, възрастен вълк.
Идиличната картина избухна в лудо движение.
Вълчетата се превърнаха в сиви светкавици, които потънаха в зеещия тъмен вход на леговището. Аз се завъртях като пумпал, за да се озова лице с лице срещу вълка. Загубих равновесие, подхлъзнах се и полетях по посока към леговището. Забих дулото на карабината дълбоко в писъка в опит да се спра и тя мигновено се заклещи, и едва когато ремъкът я повлече, се хлъзнах надолу. Несръчно се мъчех да измъкна пистолета, но каишите и съоръженията така ме оплитаха, че не успях дори да хвана оръжието в мига, когато върху растящата пясъчна лавина прелетях покрай входа на леговището, през върха на големия рид и надолу по цялата дължина на сипея. По чудо се държах на крака, и то в резултат на свръхчовешка акробатика, при която последователно ту се накланях напред като скиор преди скок, ту се огъвах назад под толкова остър ъгъл, че усещах как гръбначният ми стълб ще се строши с трясък.
Представлението трябва да е било фантастично. Когато се изправих и погледнах назад към сипея, видях три големи вълка, загледали се в мене с израз на огромна наслада, наредени един до друг като зрители в ложата за официални лица.
Ядосах се. Един изследовател рядко се ядосва, но аз не се въздържах. През последните няколко дни моето достойнство бе засегнато жестоко и научната ми закалка не можеше да издържа повече на ударите. С отчаян рев вдигнах карабината, но за щастие тя така се бе задръстила с пясък, че натискането на спусъка не доведе до нищо.
Вълците явно не бяха разтревожени; едва когато ме видяха да подскачам насам-натам и да размахвам безполезната пушка в безпомощна ярост, пращайки проклятия към вирнатите им уши, те се спогледаха подигравателно и тихо се оттеглиха.
Оттеглих се и аз, защото психическото ми състояние не позволяваше да продължа редовни научни наблюдения. Да си кажа право, психическото ми състояние позволяваше само да побягна към колибата на Майк и да потърся утеха за разбитите си нерви и смачкания фасон в дъното на кана вълчи сок.
Същата нощ проведох продължително и оздравително мероприятие с вълчия сок, и щом намаля под лечебното му въздействие болката от духовните ми контузии, направих равносметка на събитията от изминалите няколко дни. Непредотвратимо в моето предубедено съзнание се зараждаше идеята, че вековната общоприета човешка представа за вълка и вълчия нрав е очевидна лъжа. В течение на по-малко от седмица, при три отделни случая, бях оставен изцяло на милостта на тези „свирепи убийци“. Но далече от намерението да ме разкъсат на парчета, те проявиха сдържаност, граничеща с презрение, дори когато нахлух в жилището им и изглеждаше, че представлявах пряка заплаха за малките вълчета.
Всичко това бе очевидно, но кой знае защо, още се съпротивлявах на окончателното развенчаване на мита. Без съмнение част от това съпротивление се дължеше на мисълта, че ако отхвърлех приетите схващания за природата на вълка, щях да извърша предателство спрямо науката, а и подобно признаване на истината щеше да лиши моята научна мисия от ореола на опасностите и големите приключения. Не на последно място се противях и поради собственото си нежелание да приема факта, че са ме поставили в положението на последен глупак и то не моите събратя човеци, а най-обикновени диви зверове.
Въпреки това продължих да упорствувам.
На следващата сутрин, когато изплувах из дълбините на мероприятието с вълчия сок, физически не се чувствувах в добра форма, но духовно бях пречистен и обновен. Преборих се с моите демони и ги победих. Бях решил — от този час влизам във вълчия свят с открито сърце и се научавам да виждам и опознавам вълците не такива, каквито ги мислим, а каквито в действителност са.
8.
ОГРАЖДАНЕ НА ВЛАДЕНИЯТА
През следващите няколко седмици започнах на дело да осъществявам решението си с онази последователност, която винаги ме е отличавала. Преселих се при вълците окончателно. Най-напред си построих близо до тях собствено леговище, но все пак на подходящо разстояние, за да не смутя особено спокойното им ежедневие. В края на краищата, аз бях външното лице, при това не приличах на вълк, затова не смятах прибързано да отида твърде далече.
Напуснах колибата на Майк (с голямо облекчение, защото със затоплянето на времето се затопляше и миризмата), взех една малка палатка и я опънах на брега точно срещу сипея в леговището. Ограничих съоръженията до елементарния минимум — примус, тенджера, чайник и спален чувал. Не взех никакво оръжие, макар че в някои моменти съжалявах тайно за този пропуск. На входа на палатката закрепих големия далекоглед по такъв начин, че можех денонощно да наблюдавам леговището, без дори да излизам от спалния чувал.