През първите няколко дни от престоя ми при вълците, с изключение на неизбежните кратки излизания навън, които винаги предприемах, ако не се виждаха вълци, си оставах в палатката. Не исках още да се представям, за да дам на животните възможност да привикнат с палатката и я приемат просто за още едно хълмче по твърде хълмистия терен. По-късно, когато броят на комарите достигна пълния си разцвет, седях в палатката непрекъснато, освен ако не духаше силен вятър, защото в Арктика най-кръвожданите зверове са не вълците, а ненаситните комари.
Всичките ми предпазни мерки да не обезпокоявам вълците се оказаха излишни. Цяла седмица ми беше нужна, за да разбера колко струват, но те изглежда бяха разбрали колко струвам аз още при първата ни среща. И макар, на глед в преценката им за мене да нямаше нищо презрително, те успяваха да пренебрегнат присъствието и дори самото ми съществуване с почти безгрижна последователност.
По една случайност бях опънал палатката на десетина метра от една главна пътека, която вълците използуваха на отиване или връщане от западните им ловни райони. Само няколко часа след като се установих, един от вълците се върна от път и откри и мене, и палатката. Привършил своята трудна нощна работа, той беше явно уморен и с нетърпение се прибираше у дома да си легне. Вълкът се появи на петдесетина метра отляво зад малко възвишение с наведена глава, притворени очи и угрижен вид. Много различен от образа на зорко дебнещия опасен звяр в романите, този вълк бе така потънал в мислите си, че продължи да върви докато стигна на по-малко от 15 метра от мене. Може би щеще да отмине палатката, без да я забележи изобщо, ако не бях ударил чайника с лакът и не бе последвало ечащо дрънчене. Вълкът изправи глава, отвори широко очи, но нито спря, нито промени вървежа си. Удостои ме само мимоходом с един бегъл поглед с крайчеца на окото и продължи пътя си.
Вярно е, че исках да остана незабелязан, обаче това пълно пренебрежение ме засегна.
Независимо от тази случка през следващите две седмици един или повече вълци използуваха почти всяка нощ пътеката край палатката, но изобщо не проявиха към мен и най-малък интерес, с изключение на един паметен случай.
По това време вече бях научил много за съседите си вълци и един от установените факти бе, че те не са скитническо племе, както се смята, а водят уседнал живот и притежават огромни постоянни владения с твърдо определени граници.
Територията-собственост на моето вълче семейство, заемаше повече от сто и седемдесет квадратни километра и от едната страна граничеше с реката, но в другите посоки не се ограничаваше от географски белези. И все пак, съществуваха граници, ясно обозначени по вълчия обичай.
Всеки, който е наблюдавал кучето да обикаля своя район и да оставя на подходящи места личния си белег, вече се е досетил как вълците обозначаваха своята собственост. Приблизително един път в седмицата родът правеше обиколка на семейните земи и опресняваше граничните знаци — нещо като заграждане на ловна зона. Може би това грижливо отношение към правото на собственост се дължеше на присъствието на други две вълчи семейства, чиито земи опираха в нашите, макар че не забелязвах никога между собствениците на владенията признаци за неразбирателство и пререкания. Затова предполагам, че ограждането бе по-скоро ритуална дейност.
И така, щом установих развитото у вълците силно чувство за право на собственост, намислих да се възползувам от това сведение и да принудя зверовете поне да признаят, че съществувам. Една вечер, след като те се отправиха на обичайния си нощен лов, поставих своя претендиращ за собственост знак като оградих близо дванадесет декара земя включително и сто метра от вълчата пътека с палатката в средата.
Маркирането на владението излезе значително по-трудно, отколкото предполагах. За да се осигуря, че няма да пренебрегват моите белези, чувствувах се задължен да сложа собственически знак през интервал от пет метра върху камъни лишеи и всякаква друга растителност по периферията на моя учаетък. Това изискваше чести връщания до палатката за поемане на обилни количества чай и ми отне почти цялата нощ. Но задачата беше изпълнена преди зазоряването да доведе вълците в къщи и леко уморен, аз се оттеглих, за да наблюдавам резултатите.