Не стана нужда дълго да чакам. Както отбелязах в моя дневник в осем часа и четиринадесет минути зад билото се появи водачът на рода, който подтичваше с обичайния си умислен вид към къщи. Както обикновено, той не удостои палатката с поглед, но щом доближи мястото, където линията на моето владение пресичаше пътеката, внезапно спря, сякаш се блъсна в невидима стена. Намираше се само на петдесет метра от мене и през далекогледа виждах ясно физиономията му.
Изразът на умора бе изчезнал и на негово място сега се бе появил недоумяващ поглед. Вълкът предпазливо издаде нос и подуши един маркиран от мене храст. Изглежда не разбираше какво бе това, и какво трябваше да стори. След минута на пълна нерешителност той се отдръпна няколко метра и седна. Накрая отправи най-сетне поглед право към палатката и към мен. Това беше дълъг, замислен и изпълнен с разсъждение поглед.
Постигнах целта си — накарах поне един от вълците да разбере, че съществувам, но сега пък започнах да се чудя дали в своето невежество не бях престъпил някой незнаен и изключително важен вълчи закон и дали нямаше да заплатя за тази дързост. Погледът ставаше все по-замислен и по-внимателен, и аз усетих, че съжалявам за липсата на оръжие.
Определено започнах да се тревожа все повече и повече, тъй като не обичам да участвувам в състезания по хипноза, а в случая бях изправен пред специалист, чиито жълт взор сякаш ставаше още по-злокобен при моя опит да го надгледам.
Положението беше неудържимо. Помъчих се да изляза от безизходицата, като се изкашлях високо и обърнах гръб на вълка (за една десета от секундата), за да му дам да разбере, възможно най-ясно, че намирам неговото прододължитело изпитателно взиране неучтиво, ако не и обидно.
Изглежда, той схвана намека. Стана, още веднъж подуши моя знак и сякаш тогава реши. Живо, с делови вид вълкът престана да се занимава с мене и захвана една систематична обиколка на района, ограден като мое владение. Стигнеше ли до граничен знак, той го подушваше веднъж-дваж и после поставяше внимателно от външната страна на всеки куп камъни или трева своя знак. Докато го наблюдавах, забелязах къде бях направил грешка поради невежеството си. Вълкът оставяше знаците си толкова икономично, че маркира целият кръг без да зареди дори веднъж, по един и същи начин, и успя да свърши всичко с един резервоар.
Задачата беше изпълнена — за не повече от петнадесет минути. Той се върна обратно на пътеката — там, където тя излизаше извън зоната на владението ми, и забърза към къщи като остави достатъчно храна за размислите ми.
9.
ДОБРИЯТ СТАР ЧИЧО АЛБЕРТ
Веднъж призната официално, моята малка територия, оградена от вълчите владения, остана неприкосновена докрай. Повече нито един вълк не пристъпи границите на моята собственост. От време на време някой се отбиваше пътьом да опресни граничните знаци от другата страна на чертата. За да не остана по-назад в този обред, включвах се и аз доколкото можех. Разсеяха се всички скрити опасения за собствената ми сигурност и вече спокойно можех да посветя изцяло вниманието си на изучаването на самите животни.
Установих още в началото на наблюденията, че вълците водеха съвсем уравновесен живот, без да се подчиняват робски на точни разписания. Мъжките отиваха на работа рано привечер. Случваше се да тръгнат още в четири часа или да закъснея до шест — седем, но рано или късно те се отправяха на нощен лов. По време на лова бродеха далече по околностите, макар доколкото имах възможност да преценя, да не напускаха никога границите на семейната територия. Пресметнах, че при обикновен лов вълците покриваха по петдесет-шестдесет километра до зазоряване. Възможно бе да изминаваха и по-големи разстояния в тежки времена, защото понякога се връщаха чак следобед. Остатъка от деня прекарваха в сън — но особен, вълчи сън. Свиваха се на кълбо и заспиваха за пет-шест минути, после скачаха бързо, оглеждаха се и наново задремваха.
Животът на женската и на малките беше значително по-дневен. Вечер, след заминаването на мъжките, вълчицата обикновено влизаше в леговището и оставаше там. От време на време излизаше за малко навън — да подиша чист въздух, или да прескочи до склада с месо, за да похапне.
Този склад заслужава по-специално внимание. Вълците не оставяха и не складираха каквато и да било храна в близост до леговището, донасяха само количеството, нужно за незабавна консумация. Излишъците от лова се прибираха в разположено на километър от леговището хранилище, свряно в една пукнатина сред камънаците. То беше предназначено да се използува преди всичко от майката, която гледаше малките и естествено нямаше как да тръгне с мъжките вълци на дълъг ловен поход.