Анджелина и Джордж правеха впечатление на задружна и всеотдайна двойка, каквато можеш само да мечтаеш да видиш. Доколкото аз бях свидетел, те изобщо не се караха и очевидно радостта, с която се срещнаха всеки ден след кратката раздяла, бе съвсем непристорена. Бяха изключително привързани един към друг. Но, уви — многото страници в бележниците ми, запазени с надеждата за подробен коментар върху сексуалното поведение на вълците, си оставаха празни.
Въпреки моите очаквания трябваше да установя с прискрърбие, че физическата любов навлиза в живота на двойка вълци само за две-три седмици, рано пролет, обикновено през март. Тогава целомъдрените вълчици (а те всички без изключения са целомъдрени до двегодишна възраст) се събират с мъжките. Но за разлика от кучетата, усвоили много от навиците на своите господари — хората, вълчиците се свързват само със свободни вълци, и то за цял живот.
Ако в брачния съюз при една огромна част от човечеството изразът „докато ни раздели смъртта“ се нарежда сред най-забавните пародии, за вълците той е просто обикновен факт. Вълците са строго моногамии и без да мисля, че това е много възхитително, все пак да им приписваме някакви разюздани безредни връзки изглежда почти лицемерие.
Въпреки че ми беше невъзможно да разбера сигурно и точно от колко време Джордж и Анджелина живеят заедно, по-късно успях да узная от Майк, че семейството им е поне от пет години; съпоставено с продължителността на живота при вълците и хората, това се равнява на тридесет години. Майк и ескимосите се отнасяха към вълците в околността като към близки познати. Ескимосите (но не и Майк) изпитваха към тях толкова високо уважение, че не би им минало и през ум да ги убиват или раняват. Джордж, Анджелина и другите членове на семейството им бяха стари познайници, а ескимосите знаеха разположението на леговището поне от четиридесет-петдесет години, през които поколение след поколение вълци са отглеждали в него семействата си.
В началото много ме озадачи едно обстоятелство в организацията на вълчето семейство. При предишното посещение на леговището бях видял три вълка и в първите дни от наблюдението допълнителният излишен вълк ми се мярна няколко пъти. Той ме изправяше пред голяма загадка, защото, макар че можех да приема идеята за изпълнен с доволство домашен кръг, който се сьстои от двойка вълци и сюрия малки въчета, все още не бях навлязъл така дълбоко във вълчия свят, за да си обясня или приема явното наличие на вечния любовен триъгълник.
Какъвто и да беше третият вълк, той определено представляваше ярка личност. Беше по-дребен от Джордж, не толкова гъвкав и подвижен, със сив оттенък на иначе бялата козина. Веднага щом го видях заедно с малките, той стана за мене „чичо Алберт“.
Шестата утрин от бдението ми бе ведра, слънчева и Анджелина с малките се възползува от хубавото време. Сльнцето едва бе изгряло (в три часа сутринта), а всичките напуснаха леговището и се разположиха върху близката песъчлива могила. Дребосъците се нахвърлиха на майка си с енергия, която сигурно би докарала всяка жена до истерия. Гладни бяха, но освен това главите им бяха натъпкани с дяволии. Първите, две пробваха всички възможни средства да отхапят опашката на Анджелина — скубеха я, боричкаха се с нея, докато ми се стори, че козината й се разхвърча на пухкави облачета, междувременно другите две се мъчеха, както можеха, да й откъснат ушите.
Анджелина издържа с благороден стоицизъм близо цял час. После, печално раздърпана, направи опит да се защити, като седна върху опашката си и пъхна разрошената си глава между лапите. Опитът излезе безплоден. Вълчетата сега се нахвърлиха върху лапите й — на всяка лапа по едно. Така имах удоволствието да гледам представление, в което демоничният убиец на диви животни отчаяно се мъчеше да спаси едновременно и опашката, и лапите, и главата си.
Най-накрая тя се отказа, отскочи встрани от своето потомство и затича по високия пясъчен хребет към върха, изтерзана до краен предел. Четирите вълчета весело се запремятаха подире й, но преди да я настигнат, тя нададе твърде необичаен вой.
Тепърва въпросът за общуването между вълците щеше да ме заинтригува все повече с течение на времето, но тогава аз все още плащах данък на заблудата, че при животните, за разлика от човека, не съществува сложна сигнална система. Не можах да разгадая точно жалното, тъничко ръмжене на Анджелина. Но все пак долових в него нещо трогателно и то пробуди съчувствието ми.