Тя отиде право до откритата от отлива крайбрежна ивица, навлезе навътре, докато ледената вода не я покри до раменете и дълго пи. През това време над залива прелетя малко ято птици, което кацна върху водата едва на стотина метра от нея. Вълчицата вдигна глава, за миг се загледа в тях с някаква предумисъл, после загреба през водата обратно към брега и там … сякаш изведнъж полудя.
Разквича се като кученце, спусна се да преследва опашката си, да се търкаля и премята между камъните, да ляга по гръб и бясно да размахва във въздуха четирите си крака, и изобщо да се държи като напълно побъркана.
Обърнах далекогледа отново към мястото, където сред сюрията вълчета седеше Алберт, за да разбера дали и той бе забелязал изблика на лудост и как реагираше на него. Да, той бе видял добре всичко и дори в момента гледаше Анджелина с подчертан интерес, но без някакъв признак на тревога.
Точно тогава изглежда Анджелина бе обзета от спазми на маниакална криза. Тя подскачаше буйно из въздуха, захапваше нещо невидимо и квичеше пронизително без прекъсване. Гледката беше вцепеняваща. Забелязах, че ние с Алберт не бяхме единствените, които наблюдаваха хипнотизирано. Патиците също се бяха втрещили от любопитство. Стана им толкова интересно, че за да виждат по-добре заплуваха към брега. С протегнати шии и невъобразимо крякане те идваха все по-близо и по-близо. И колкото повече се приближаваха, толкова по-ненормално ставаше поведението на Анджелина.
Щом патокът, който беше начело, дойде на не повече от пет метра разстояние от брега, Анджелина с гигантски скок се хвърли към него. Чу се силен плясък, паническо удряне на криле, патиците се издигнаха и отлетяха. Анджелина изпусна обяда само заради някакви си сантиметри.
Тази случка ми отвори очите. Тя ми подсказа колко разнообразни са начините за набавяне на храна които надали бих приписал на човешко същество, да не говорим за обикновен вълк. Но не след дълго Анджелина демонстрира, че примамването на патиците е било само странично занимание.
След като се изсуши с няколко енергични разтърсвания, които за секунди я скриха зад синя мъгла водни капки, тя се запъти обратно през тревистото мочурище. Този път обаче движенията й бяха значително по-различни от преди, когато пресече мочурището на отиване към залива.
Анджелина бе добре сложена по принцип, но сега сякаш порасна с няколко сантиметра на височина, както се изпъваше, все едно че стъпваше буквално на пръсти и протягаше шия нагоре като камила. Тя вървеше безкрайно бавно през тресавището. Имах чувството, че бе наострила и двете си уши, за да улови най-слабия звук. Виждах носа й да се набръчква, като изследваше внимателно вятъра за най-лекия мирис.
Внезапно тя скочи. Изправи се на задните си крака като кон, който се мъчи да хвърли своя ездач. После се стовари с огромна сила надолу, опънала здраво напред предни лапи. Мигновено наведе глава, налапа нещо, глътна го и отново заситни през мочурището своя странен балет. В продължение на десет минути тя шест пъти повтори скока с опнати напред лапи и шест пъти преглътна нещо, без да успея да разбера какво. Седмият път обаче тя го изпусна, завъртя се като пумпал и започна лудо да хапе в кръг заплетените треви. Точно тогава вдигна глава и почти безпогрешно различих опашката и задните части на мишка, които мърдаха между зъбите й. Още една глътка — и те също изчезнаха.
Беше ми много забавно да гледам как един от най-силните земни хищници лови мишки, но не го приех сериозно. Мислех си, че Анджелина просто се забавлява, като закусва по този начин. Когато обаче изяде двадесет и три мишки, се усмихнах. Истина е, че мишките са малки, но двадесет и три правят вече съвсем прилично ядене, дори и за вълк.
Едва по-късно, като дълго обмислях и съпоставях фактите, успях да се заставя да приема очевидното. Вълците от залива, а можеше да се заключи и всички вълци от Пустите земи, които отглеждаха през лятото семействата си извън обсега на стадата карибу, в голяма степен, ако не и изцяло се препитаваха с мишки.
Оставаше неизяснено само едно обстоятелство. По какъв начин мишият улов (който, в продължение на цяла нощ, естествено достигаше значителен брой животни) се превозваше обратно до леговището, за да се хранят малките вълчета. Въпросът си остана открит, докато се запознах с роднините на Майк. Един от тях — приятен младеж на име Оотек — първокласен, макар и необразован биолог, с когото се сприятелих, ми разясни загадката.
Тъй като за вълците бе невъзможно да донесат товара мишки със себе си, те използуваха другата, близка до ума възможност — донасяха го вътре в корема си. Вече бях забелязал че когато Джордж или Алберт се връщаха от лов, направо отиваха в леговището и бавно пропълзяваха вътре. Но тогава и не подозирах, че те изхвърляха навън дневните дажби, вече отчасти смляни.