Едва ли можех да намеря по-подходящ момент и направо се захванах с експеримента. Изчистих един леген малки телца, останали от сутрешните ми занимания по дране на мишки, сложих ги в една съдинка и я окачих над примуса. Като завря водата, от съдинката се разнесе едва доловима приятна миризма и докато яденето се задуши, вече усещах отличен апетит.
Отначало консумирането на тези млекопитаещи създаваше известни трудности, поради безбройните малки костички. Но аз открих, че кокалчетата могат да се дъвчат и гълтат без много усилия. Вкусът на мишките — един чисто субективен фактор без никакво отношение към самия експеримент — беше приятен, само че прекалено сладникав. С продължаването на експеримента тази сладникавост малко ми омръзна и загубих апетит. Затова се принудих да търся разнообразие в начините на приготовление на мишките.
Най-големият деликатес между няколкото рецепти, които съставих, беше „Мишка със сос“. В случай, че някой от моите читатели изпита желание да се възползува лично от досега пренебрегвания източник на превъзходни животински белтъчини, прилагам пълната рецепта:
Souris a, la creme
Продукти:
Една дузина охранени мишки
Една чаша вино
Едно парче бяла мас
Сол и пипер
Чесън
Спирт
(Може би трябва да отбележа, че бялата мас обикновено се намира само в Арктика, но тя може да се замести с проста сланина)
Приготовление:
Одерете мишките и ги изчистете от вътрешностите, без да отстранявате главичките; измийте ги, след това ги поставете в тенджера със спирт колкото да покрие телата. Оставете ги да се мариноват около два часа. Нарежете бялата мас на малки кубчета и бавно я запържете, докато повечето мазнина се стопи. После извадете мишките от спирта и ги овъргаляйте в смес от брашно, сол и пипер. Поставете ги в горещ тиган и ги запържете за около пет минути (като внимавате тиганът да не се нагорещи прекалено силно, иначе крехкото месо ще се изсуши и ще стане кораво и жилаво). След това прибавете чаша вино и шест или осем скилидки чесън. Похлупете тигана и го оставете да ври бавно петнадесет минути на слаб огън. Крем-сосът е готов, залейте мишките с него, похлупете съда и го оставете да престои десет минути на топло място, преди сервиране.
В първата седмица на мишата диета установих, че силата ми не бе намаляла и не страдах от явни лоши последици. Изпитвах само недостиг на мазнини. Именно това ме накар да осъзная, че до този момент целият ми експеримент се оказваше отчасти негоден, поради недоглеждане — което не правеше чест на научната ми подготовка. Както трябваше да се досетя, вълците изяждаха мишките цели. Направените дисекции ясно сочеха, че тези дребни гризачи съхраняваха повечето си мазнини не в подкожната или мускулна тъкан, а прилепнали за булото на червата и коремната кухина. Допуснал бях непростима грешка и побързах да я поправя. Оттогава до края на експеримента аз също се хранех с цели мишки, естествено, без кожата, и забелязах, че недостигът ми от мазнини значително намаля.
По време на последния етап на мишата диета в колибата се върна Майк. Той доведе и един свой братовчед — младия ескимос Оотек, който щеше да ми стане добър приятел и безценен помощник в изследването. Но при първата среща Оотек ми се видя резервиран и труден за общуване, почти колкото беше преди, а и до края, Майк.
Бях тръгнал към колибата да взема допълнителни провизии й видът на пушека, издигащ се от комина ме ощастливи, защото да си кажа истината, имаше мигове, когато бих се зарадвал на малко човешка компания. Като влязох в колибата, Майк пържеше пълен тиган с еленово месо, а Оотек го гледаше. Около сто километра на север те имали късмет да убият едно заблудено животно. След няколко неловки минути, в течение на които Майк многообещаващо се стараеше да ме пренебрегне, успях да разбия леда и да постигна да ме представи на Оотек. Той откликна като заобиколи масата до другия край и остави между нас възможно най-голямото разстояние. После двамата се заеха с вечерята, най-накрая Майк предложи чиния пържено месо и на мене.