Върнах се отново към установената практика на наблюдения, а Оотек се вмъкна в палатката и заспа. От-белязах в дневника, че Джордж и чичо Албер се върнаха в леговището заедно, явно грохнали от умора в 12 часа и 17 минути по пладне. Към два часа Оотек се събуди и се постара да изкупи вината си задето изостави своя пост като ми запари чай.
При следващата ни среща с Майк му припомних пое-тото обещание и той започна да разпитва Оотек.
— Оотек казва, че вчера вълкът, ти нарича Джордж, изпрати вест на жена. Оотек чу добре. Той казва на жена лов много лош и остава още. Може да не отиде у дома до средата на деня.
Спомних си, че Оотек не можеше да знае по кое време вълците се прибираха, защото спеше в колибата. А както и да пресмяташ, 12 часа и 17 минути не е много далече от средата на деня.
Въпреки всичко, още два дни моят скептицизъм надделяваше — до онзи следобед, в който Джордж отново се появи на върха и наостри уши на север. Този път обаче той не обърна особено внимание на чутото, ако изобщо бе чул нещо, защото не нададе вой, а се върна в леговището да си душат носовете с Анджелина.
От своя страна, Оотек определено се заинтересува. Той едва ли не се развика, но аз долавях само откъслечни думи. Като разгорещено се мъчеше да ме накара да го разбера, той повтори няколко пъти „иннуит“ (ескимоси) и „каиуаи“ (идвам). Но моят глуповат израз не се промени и накрая той ме погледна с раздразнение и без дори да каже довиждане, запраши през тундрата в посока, която щеше да го изведе северозападно от колибата на Майк.
Това предизвикателно заминаване малко ме ядоса, но скоро го забравих. Вече беше късно следобед и с приближаването на часа за отправяне на нощен лов всички вълци ставаха неспокойни.
Ловните приготовления следват точно установен обряд: обикновено започва Джордж, с посещение на леговището. Ако Анджелина с малките е вътре, той ги изкарва навън. А ако вече са излезли, поведението на Анджелина от домашно отегчение се преобразява във възбуда. Тя лудува, подскача край Джордж, напада го с рамо, прегръща го с предни лапи. Сякаш и Джордж в тези игриви минути е най-обичлив, и понякога отвръща на своята съпруга, като я увлича в шеговито боричкане. От моето място тези борби изглеждаха доста свирепи, но равномерното махане на опашките на двата вълка показваше, че всичко е с добри намерения.
Несъмнено развеселен от шума на играта, на сцената се появява чичо Алберт и се включва в групата. Денем той предпочиташе често да спи по-далече от леговището, навярно за да намали по този начин шансовете да го заставят да поема ролята на бавачка прекалено често.
С неговото идване и трите вълка застават в кръг, душат си носовете, въртят усърдно опашки и започват да „издават звуци“. Признавам, че изразът „издават звуци“ не е много красноречив, но не мога да измисля нищо по-подходящо. Аз се намирах прекалено далече и дочувах само най-високите шумове, които ми приличаха най-много на грухтене. За мене техният смисъл беше неясен, но безспорно се отнасяше до царящото общо чувство на доброжелателство, очакване и приповдигнато настроение.
Когато изминат не по-малко от двадесет минути и не повече от час (в него вземат участие и малките: провират се под краката на вълците и безразборно захапват всяка попаднала им голяма опашка), веселието прекъсва. Тримата възрастни, обикновено водени от Анджелина, се отправят към върха над леговището. Там отново се нареждат в кръг и „запяват“, вдигнали нагоре глави.
Това бе един от възвишените мигове в техния ден, а в моя собствен — положително най-възвишеният. Първите няколко пъти, когато вълците пееха, настръхвах целия от стария загнездил се у мене страх, и не мога да претендирам, че съм се наслаждавал истински на техния хор. Но като изтече повечко време, той започна не само да ми харесва, но дори го очаквах предварително с огромно удоволствие. И въпреки това почти невъзможно ми е да го опиша, защото единствените понятия, с които разполагам, се отнасят до човешката музика и не съответствуват, дори подвеждат. Най-доброто, което ми остава да сторя, е да заявя, че този пълногласен и въодушевен хор ме трогваше дълбоко. Вълнувал съм се така в крайно редки случаи от разтърсващия отвътре трепет и тътен на великолепен орган, на който свири човек, възнесъл се над своето жалко съществуване. Пламенното изпълнение никога не продължава колкото ми се иска. След три-четири минути вълците приключват и кръгът се разкъсва, отново с много въртене на опашки душене с нос и общи уверения в благонамереност и голямо задоволство. След това Анджелина неохотно се запътва към леговището, като често поглежда назад към Джордж и Алберт, които поемат в тръс някоя лов-на пътека. Целият й вид говори ясно, че отчаяно й се иска да тръгне с тях, но в края на краищата тя се връща пак при вълчетата, за да посрещне въодушевените им желания било за вечеря, било за игра.