През същата тази вечер мъжките вълци се отклониха от обичайната практика. Вместо да хванат някоя пътека на север или северозапад, те тръгнаха на изток — в посока, противоположна на Майковата колиба и на мене.
За тази промяна се сетих малко по-сетне. По едно време човешки вик ме накара да се обърна. Оотек се беше върнал, но не сам. С него бяха трима свенливи приятели, всичките усмихнати и всичките засрамени от първата си среща със странния каблунак, който се занимавал с вълците.
Пристигането на такава тълпа можеше да направи безполезни по-нататъшните наблюдения през същата нощ, затова се присъединих към четиримата ескимоси в преселването към колибата. Майк си беше у дома и посрещна новодошлите като стари приятели. Най-после намерих възможност да му задам няколко въпроса.
— Да, — отвърна той. — Оотек истина знаел, тези мъже на път и скоро дойде.
— Но как е узнал?
— Глупав въпрос. Узнал е, защото чул съобщението на вълка от Хълмовете на десет километра, че през неговата територия минават ескимоси. Оотек се беше помъчил да ми обясни, но когато аз не успях да го разбера, почувствувал се длъжен да ме остави, за да посрещне и поздрави своите приятели.
Такава била работата.
14.
ДЕТСКИ ВРЕМЕНА
През третата седмица от юни Анджелина започна да проявява все по-силни признаци на нетърпение. Нейният вид показваше красноречиво, че прекалено затвореният домашен живот в леговището й опротивява. Вечер, когато Джордж и Алберт се отправяха на лов, тя тръгваше да ги изпраща. Отначало не се отдалечаваше повече от стотина метра, но един път извървя половин километър, преди да се прибере бавно в къщи.
Джордж явно се въодушеви от промяната в поведението й. Седмици наред той се бе мъчил да я склони да го последва в нощните скитания из тундрата. Веднъж се забави цял час, след като нетърпеливият вече Алберт хукна сам в опита да увлече своя другар на път.
По време на този час Джордж направи осем обиколки от високия панорамен гребен на хълма до детските ясли на могилката, където Анджелина лежеше сред вълчетата. Всеки път той нежно я подушваше, размахваше яростно опашка и изпълнен с надежди поемаше към ловната пътека. И всеки път, щом тя не тръгнеше след него, се изкачваше отново горе на върха, присядаше безутешен за няколко минути, преди отново да опита. Накрая когато потегли окончателно самичък, той представляваше олицетворение на разочарование и покруса. Гривата и опашката му бяха така оклюмали, сякаш се измъкваше отнякъде крадешком.
Желанието да прекарат навън една нощ заедно явно беше взаимно, но за Анджелина най-важна си оставаше безопасността на вълчетата — нищо, че те изглеждаха доста големи и способни, за да са им нужни чак толкова грижи.
От няколко дни Оотек бе заминал по свои работи и вечерта на двадесет и трети юни, когато вълците откриха своя предловен ритуален импровизиран концерт, в палатката бях останал сам.
Тази вечер Анджелина надмина себе си — гласът и се извисяваше в такива безбрежни химни на копнеж, че на мене ми се прииска да гледам малките доброволно и най-после тя да отиде с Джордж. Но не било нужно аз да бера грижа. Нейното послание бе дошло и до чичо Алберт. Навярно той беше влязъл в по-пряка връзка, защото щом свърши песента, Анджелина и Джордж носело припнаха заедно, а Алберт унило се помъкна към леговището и там се намести за целонощна обсада над вълчетата.
След няколко часа заваля пороен дъжд и ме принуди да се откажа от наблюденията.
На сутринта дъждът престана, мъглата се вдигна и се проясни отново, но не видях вълците. Джордж и Алберт се появиха на билото на сипея малко след девет часа.
И двамата изглеждаха изнервени или поне разтревожени. Доста дълго препускаха нагоре надолу, душеха и неподвижно се заковаваха за миг, като междувременно зорко се оглеждаха. После се разделиха. Джордж се изкачи на най-високата точка на сипея, откъдето го виждах в цял ръст. Чичо Алберт отърча по билото на север, легна на една скалиста могила и впи поглед в западните равнини.
Анджелина все още не се мяркаше. Това, заедно с необичайните действия на вълците, разтревожи и мене. Мисълта, че можеше да се е случило нещо с Анджелина, ме прониза неочаквано болезнено. Дотогава не си давах сметка колко се бях привързал към нея, но в момента, когато тя сякаш се бе изгубила, се притесних съвсем не на шега.