Бях се приготвил вече да оставя палатката и да се изкатеря по хребета, за да огледам околността, но вълчицата ме изпревари. Съзрях я, когато за сетен път, хвърлих поглед през далекогледа. Излезе от леговището—в муцунката си мъкнеше нещо и пъргаво прекоси предната страна на сипея. В първия миг не можах да разбера какво носи, но след малко, внезапно изненадан различих, че това е едно от вълчетата.
Въпреки товара — вълчето тежеше седем-осем килограма, Анджелина постигаше добро темпо. Тя диагонално прехвърли сипея и се изгуби в малко борово островче. Петнадесет минути по-късно бе обратно при леговището, за да измъкне следващото вълче, и така до десет часа пренесе и последното.
Двата вълка се отказаха от своето бдение едва когато Анджелина изчезна за последен път — очевидно бяха охранявали преместването. Те тръгнаха след нея, като ме оставиха да се взирам мрачно в опустелия пейзаж. Страшно се разстроих. Идваше ми на ум едно-единствено обяснение за това поголовно преселение. По някакъв начин бях притеснил толкова сериозно вълците, че те се принуждаваха да изоставят своя дом. Ясно ми беше, че ако това излезеше истина, само бих утежнил положението с опити да ги преследвам. Не бях способен да измисля какво друго да сторя и затова побързах към колибата да се посъветвам с Оотек.
Ескимосът успокои веднага моите страхове. Той обясни, че през сегашния сезон пренасянето на малките било нормално събитие за всяко вълче семейство. Причините били няколко. Най-напред, вълчетата вече били отбити, а близо до леговището нямало водни източници, затова се налагало да преместят вълчетата там, където жаждата им се утолява с друго, освен с майчино мляко. Второ, вълчетата били станали прекалено големи за леговището и сега то едва прибирало всичките. Трето, и може би най-важно — дошло било време малките да се простят с детството и да започнат обучение.
— Вече са много пораснали да живеят в дупка в земята, но още са малки да вървят навсякъде с родителите си — превеждаше Майк обясненяята на Оотек. — Затова старите вълци ги пренасят на ново място, където малките имат простор да тичат и да опознават света, но все още са под защита.
Както се оказа, и Оотек, и Майк знаеха къде се намираше новото „лятно леговище“, и на другия ден преместихме палатката на удобно за наблюдения място.
Новият дом на вълчетата, отдалечен два километра от старото леговище, беше тесен, пресечен дол, пълен с огромни валчести камъни, отцепили се от канарите под въздействието на мразовете. През него течеше малко поточе. Долът обхващаше част от мочурище, обрасло с трева и пълно с полски мишки — идеално място вълчетата да усвоят първите навици за ловуване. Налагаше се яко катерене, за да излезеш и влезеш в дола, което за малките бе прекалено трудно и по този начин те можеха да остават сами в новото жилище, без голяма опасност да се загубят. Освен това вече бяха поотраснали и можеха да се бранят от другите местни хищници с по-забележителни размери — лисиците и ястребите, и нямаше от какво да се боят.
Реших да оставя вълците да се настанят спокойно в лятната къща, преди да подновя неотклонното наблюдение и прекарах следващата нощ в колибата в попълване на записките си.
Вечерта Оотек добави още няколко точки към моя информационен фонд. Покрай другите интересни неща разбрах от него, че вълците живеят по-дълго от кучетата. Той лично познавал вълци най-малко по на шестнадесет години, а един вълчи патриарх, живял край река Казан, добър познайник на неговия баща, стигнал над двадесетгодишна възраст, преди да изчезне.
Оотек ми разказа и, че отношението на вълците към малките било същото, както на ескимосите към децата. Това ще рече, че истинското бащинство не се цени особено и че сираци (в човешкия смисъл на думата) не съществуват.
Преди няколко години вълчицата, която отглеждала своето семейство само на три-четири километра от тогавашния лагер на Оотек, била застреляна от бял мъж, преминаващ на кану през страната. Случилото се много разстроило Оотек, който се смяташе за сроден по магьосническа линия с всички вълци. По това време в ескимоското селище имало една кучка с малки кученца и той решил да изрови вълчетата от дупката и да ги сложи при нея. Но го спрял баща му, като му казал, че няма нужда от това — вълците щели да се оправят сами.
Бащата бил велик шаман и можело да се разчита, че говори истината, но въпреки това Оотек не се чувствувал напълно убеден, затова и застанал сам на пост край леговището. Както ми разказваше, не се наложило дълго да се укрива и видял как заедно с овдовелия вълк пристигнал един непознат. Влезли двамата в леговището, и после, когато се показали навън, всеки носел в муцуната си по едно вълче.