Няколко километра Оотек вървял подире им, докато накрая се досетил, че те отиват към друго вълче леговище, чието местоположение му било също добре известно. Бързо хукнал по преките пътеки и стигнал там преди още да са дошли вълците.
Веднага щом те се появили, вълчицата-собственичка на леговището, която си имала свои вълчета, излязла на входа, едно по едно уловила малките за вратовете и ги пуснала вътре. После мъжките отишли да донесат следващата двойка вълчета.
Когато прехвърлянето приключило, вълчетата във второто леговище станали десет, горе-долу на една възраст и с почти еднаква големина. Според Оотек, възрастните, към които се присъединил и осиротелият след гибелната раздяла вълк, се отнасяли към всички вълчета с еднаква грижа и нежност.
Историята беше трогателна, за съжаление аз дълго време не я приемах с доверието, което тя заслужава докато след няколко години не чух един почти идентичен случай за осиновяване на осиротели вълчета. Този път източникът беше бял учен биолог с такава репутация, че едва ли можех да се усъмня в думите му — макар, като си помисля, трудно биха ме накарали да обясня защо точно неговата дума тежи повече от думата на Оотек, който в края на краищата в душата си бе почти вълк.
Използувах случая да попитам Оотек дали бе чувал за оная средновековна вяра, че вълците понякога осиновявали човешки деца. Той се засмя и го прие очевидно като израз на моето чувство за хумор. В основни линии отговори, че идеята не била лоша, но излизала извън рамките на допустимото. Малко се изненадах от неговия леко снизходителен отказ да приеме детето-вълк за действителност, но последвалото разяснение наистина ме потресе.
Ако се остави човешко бебе във вълче леговище, то ще умре — каза Оотек — не защото вълците искат да умре, а просто поради наследствената си безпомощност то е неспособно да живее като вълк. Обратно, напълно възможно било жена да отгледа до зряла възраст куче сукалче и това ставало в ескимоските селища, когато умре някоя кучка. Нещо повече, той знаел поне два случая, когато жена-кърмачка, изгубила собственото си дете изхранвала истинско вълче — защото в момента нямало кученца.
15.
ЧИЧО АЛБЕРТ СЕ ВЛЮБВА
Новото разположение на лятното леговище от вълча гледна точка беше идеално, но не и от моя. През разхвърляните в безпорядък валчести камънаци виждах трудно какво става. На това отгоре елените от север се връщаха един по един насам и ловните наслади бяха омаяли трите вълка. Те още прекарваха по-голямата част от дните в леговището или близо до него, но след нощните пътешествия умората им беше толкова голяма, че само спяха.
Усетих как постепенно времето започна да ми дотежава, но чичо Алберт ме избави от скуката — влюби се.
Малко след пристигането ми, когато първоначално напусна колибата, Майк подбра всичките си кучета. Не че не можеше да им се довери в съседство с моята внушителна колекция скалпели, както подозирах, а защото, при липсата на карибу нямаше храна за кучетата. Неговият впряг бе останал в ескимоските селища из летните райони на еленовите стада през целия юни. Сега дивечът идваше на юг и ескимосите доведоха със себе си и кучетата.
Впрягът на Майк бе от внушителни зверове, местна порода. Обратно на още един ширещ се мит, ескимоските кучета съвсем не са полуопитомени вълци, въпреки че е възможно наистина двата вида да водят родословието си от едни и същи прадеди. На ръст по-дребни от вълците, истинските ескимоски кучета са много по-яко сложени, с широк гръден кош, по-къс врат и рунтави опашки, извити над задниците им като пера върху рицарски шлем. Те не приличат на вълците и в други отношения. Ескимоските кучки, за разлика от своите диви роднини, се разгонват по всяко време на годината, с някакво игриво пренебрежение към сезоните.
Точно когато впрягът на Майк се завърна в колибата, една от кучките се бе разгонила. Скоро именно тази кучка, пламенна по природа и склонна към влюбчивост, предизвика сред впряга безподобна олелия, и причини на Майк безкрайни главоболия. Той ми се оплакваше една вечер и точно тогава ми дойде вдъхновение.
Моето проучване на вълците не бе открило още абсолютно нищо за интимния им живот, поради техните целомъдрени навици. Не ми оставаше друг шанс да запълня тази жизнено важна празнота в познанията си, освен да тръгна с тях през март в краткия им любовен период, когато щяха да скитат на воля след еленовите стада.
От разказите на Майк и Оотек знаех, че вълците не били противници на смесването между расите. При подходяща възможност те дори се чифтосвали с кучета или обратно. Това не се случвало доста често, но се случвало.