Спектакълът ни накара направо да се засрамим. Алберт сви назад уши така, че се изравниха с широкия му череп и по детски се заклати напред назад. Заедно с това бърчеше устни в ужасни гримаси, сигурно предназначени да покажат безумна любов, но на мене повече ми приличаха на признак на старческо умопомрачение. При това той заскимтя с такъв умилкващ се фалцет, който би бил противен дори ако идваше от гърлото на китайски мопс.
Неговото удивително поведение постави Коа на тясно. Очевидно тя не бе ухажвана по-рано по подобен необикновен начин и не знаеше какво да стори. С полуръмжене се отдръпна от Алберт, колкото й позволяваше веригата.
Това доведе Алберт до безумно унижение. С корем, опрян в земята, той раболепно запълзя към нея, а гримасата му се разтегна до израз на чиста идиотия …
Аз вече започнах да споделям безпокойството на Коа. С мисълта, че този вълк напълно е обезумял, посегнах към карабината да отърва Коа, но Оотек ми попречи. Той се смееше и този откровено непристоен смях успя да ми внуши, че няма място за тревога. От вълча гледна точка нещата се развиваха съвършено нормално.
В този миг Алберт със зашеметяваща бързина превключи скорстите. Като скочи светкавично на крака, той изведнъж се превърна в самецът-господар. Гривата му се разпери и заприлича на огромен сребърен ореол, обрамчил лицето му. Тялото му се изпъна като излято от бяла стомана. Опашката му се вирна и се изви нагоре като на истинско ескимоско псе. След това, изящно, стъпка по стъпка, той започна да запълва пропуските.
Коа вече не се двоумеше. Това тя можеше да разбере. Доста престорено обърна гръб на вълка, и когато той протегна дълъг нос, за да й предложи първата си ласка, тя като пумпал се завъртя, и свенливо го захапа за рамото.
Моите записки върху по-нататъшната част от този случай са съвсем подробни. Опасявам се обаче, че те са прекалено технически и претоварени с научна терминология, за да им бъде отредено място в тази книга. Ето защо ще се задоволя да резюмирам всичко последвало със забележката, че Алберт положително знаеше как се прави любов.
Моето научно любопитство бе задоволено, но не стана същото със страстта на чичо Алберт. Положението се оказа крайно напрегнато. Изчакахме с всичкото търпение, което събрахме, цели два часа, но Алберт не даде и намек, че мисли да се отдели някога от своята нова любов. Ние с Оотек искахме да се прибираме към колибата с Коа и не можехме да чакаме до безкрайност. Накрая, в изблик на отчаяние, тръгнахме направо срещу влюбената двойка.
Алберт не помръдна, или по-скоро изобщо не ни забеляза. След това доближихме на не повече от петнадесет метра от влюбените, но тъй като Алберт не даваше признаци, че възнамерява да се отдръпне, дори Оотек изглеждаше малко несигурен какво ще последва. Турнирът стигна до положението на пат, който се наруши едва когато аз, с голямо нежелание, гръмнах в земята малко встрани от Алберт.
Изстрелът го изведе от транса. Той изхвърча високо във въздуха и отскочи на десетина метра, на бърза ръка възстанови хладнокръвието си, и предпазливо пристъпи обратно към нас. През това време вече бяхме успели да освободим веригата от телта и докато Оотек с всички сили дърпаше намусената упорствуваща Коа към къщи, аз прикривах тила с карабината.
Алберт не се отделяше от нас. Той вървеше на петнадесет-двадесет метра отстрани, отзад, отпред, но не ни оставяше.
Щом стигнахме колибата, опитахме пак чрез залп във въздуха да охладим неговата страст, но безрезултатно. Накарахме го само да се отдръпне още няколко метра. Явно не оставаше друго, освен да вкараме за през нощта в колибата и Коа. Защото ако я вържехме на общия кучешки синджир, сигурно щеше да се стигне до генерално сражение между песовете и Алберт.
Нощта беше ужасна. В момента, в който вратата хлопна, Алберт избухна в ридания. Той нареждаше, стенеше, виеше в продължение на часове без никаква пауза. Кучетата му отговаряха с какофония от контравой и пронизителни ругатни. На свой ред Коа надаваше писъци в знак на неумираща любов. Всичко това не се търпеше и към сутринта Майк започна вече открито да заплашва, че този път ще стреля не на шега.
Положението, а може би и живота на Алберт, бяха спасени от Оотек. Той убеди Майк, че всичко ще се оправи, ако пусне Коа. Тя нямало да избяга и щяла да остане в района на лагера, само че с вълка. Щом като й минело разгонването, Коа отново щяла да се прибере, и вълкът щял да си иде при своите.
Както обикновено, Оотек излезе напълно прав. През следващата седмица ние виждахме влюбените да се разхождат рамо до рамо по някой отдалечен хълм. Те никога не приближаваха сипея с леговището, нито колибата. Живееха си в техен изцяло отделен от другите свят, забравили всичко останало, освен самите себе си.