За нас те не се и сещаха, но от време на време аз самият малко чоглаво си спомнях за тях. Затова и когато една сутрин намерихме Коа с изтощен, но преситен вид на старото й място в кучешкия синджир, вътрешно се зарадвах.
Следващата вечер към ритуалния хор на вълчия хълм отново се присъедини чичо Алберт. Но сега в гласа му се усещаше нещо уталожено и самодоволно, което липсваше по-рано, и ме накара да настръхна. Самохвалството е нещо, което никога не съм понасял, дори и при вълците.
16.
СУТРЕШНА ЗАКУСКА
Откакто ги преместиха в дола, през повечето време малките оставаха скрити от моя поглед. И една сутрин, преди Анджелина или двата вълка да се приберат от нощен лов, аз се промъкнах до скалистото възвишение, обрасло с нисък елхов гъсталак, което гледаше към дола на разстояние по-малко от тридесет метра. Полъхваше съвсем лек ветрец от североизток и бе малко вероятно вълците да усетят миризмата ми, дори ако се намираха в леговището или на път към него. Наместих се удобно между дребните елхички и се залових с изучаването на дола.
Пътеки кръстосваха цялото пространство, широко десетина и дълго към тридесет метра. Както го разглеждах, изпод една купчина разтрошени камънаци до склона изскочиха две вълчета и през глава затичаха надолу по пътеката към малкото поточе. На брега те се сблъскаха, натопиха във водата глупави муцунки и завъртяха къси дебели опашки.
Малките бяха пораснали много през изминалите седмици и сега на вид и размери приличаха на едри шилета. Така се бяха охранили, че крачетата им изглеждаха съвсем късички, и пухкавата сива детска козина още повече ги закръгляше. Не можех да забележа у тях нищо, което да обещава в бъдеще онази гъвкава пищна физика, присъща на родителите им.
Малко по-надолу в дерето изникна и третото вълче. То влачеше един здраво оглозган кокал от карибу и ръмжеше по него, сякаш беше нещо живо и опасно. Вълчетата край потока го чуха, вирнаха измокрени муцунки и припнаха нагоре.
Захвана се борба на всеки срещу всеки. Атмосферата се изпълни с рев, вой и оглушителни яростни писъци ако някое от малките зверчета забиеше в крака на братчето си остри като игли зъбки. Появи се четвъртото вълче и се хвърли в мелето с екзалтиран вой на удоволствие.
Четири-пет минути след като започна междуособицата, ниско над дола прелетя гарван. Щом сянката му се плъзна над малките, те моментално пуснаха кокала и хукнаха да се крият. Но и това явно влизаше в играта защото веднага изскочиха пак, без никакви признаци на истински страх. Двете се вкопчиха наново в борба за кокала, а другите наперено се понесоха по торфа да търсят мишки.
Ако из малкото парче земя все още имаше някоя останала мишка, тя положително щеше да е крайно предпазлива. Вълчетата подушиха надве-натри няколко минути, направиха един два опита да се заровят в торфената мърсотия, накрая се отказаха от лова и се заиграха. В това време се върна Анджелина.
Наблюдението на малките ме беше погълнало дотам че усетих нейното присъствие едва когато съвсем наблизо чух плътен глас. Чуха го и вълчетата. Всички ние завъртяхме глави и видяхме на края на дола вълчицата. Вълчетата тутакси оставиха игрите и въодушевени заквичаха пронизително. Едното дори се изправи на задните си меки лапички, а с предните задраска из въздуха в радостно предчувствие.
Анджелина ги погледа, замислена и разнежена, после скочи долу в дерето. Там на минутата я нападнаха. Тя подуши всяко вълче, обърна някои направо по гръб, после сви рамене и започна да се насилва да повърне.
Трябваше да ми е ясно какво ще последва, но излязох недостатъчно събразителен и за миг се ужасих да не би Анджелина да бе погълнала отрова. Нищо подобно. След няколко конвулсии изкара почти пет килограма полусмляно месо, отскочи встрани и легна, като гледаше малките, струпали се отгоре му.
От това сутрешно месно продоволствие на мене самия леко ми се повдигна, но вълчетата съвсем не се погнусиха. Лакомо настървени, те се нахвърлиха върху закуската, а Анджелина ги наглеждаше търпеливо, без дори да се опита да поправи отблъскващите им обноски.
Закуската свърши, и за обяд не остана и едно късче. Вълчетата се катурнаха направо там, където си бяха, и поне в момента, не бяха способни за никаква пакост.
Сънливостта на горещото лятно утро се спусна над всички. Скоро единственият все още буден останах аз, и то с големи усилия. Искаше ми се поне малко да облекча позата си и да се протегна, но не смеех да мръдна, защото вълците бяха прекалено близо и в абсолютната тишина най-малкият звук щеше да се чуе.