Сигурно не е много деликатно да споменавам, но моята истинска стомашна област изглежда по рождение е снабдена с истинска ехтяща камера. Ако съм гладен, понякога и ако не съм, точно тази част от анатомията ми остава автономна и започва да издава звуци с толкова поразително разнообразие, сила и далекобойност, че трябва да ги чуете, за да хванете вяра. По този въпрос не съм способен да направя каквото и да е. С течение на годините поне се научих да смекчавам последствията, като се преструвам, не без известно майсторство, че това не съм аз и боботенето, което чуват другите, не идва от мене.
Точно сега дяволският барабан, дълбоко скрит в моите вътрешности, реши да се прояви и последвалата какофония проехтя из сутрешния покой като далечен грохот.
Анджелина уплашено се сепна. Вдигна глава и внимателно се заслуша в пълно недоумение. Въпреки всичките ми усилия да ги заглуша, звуците продължаваха. Вълчицата бавно се изправи, огледа вълчетата, наверно да се увери, че вината не е у тях, после вдигна недоверчиво поглед към безоблачното небе. Решението на загадката обаче не беше там горе. Вече напълно разбудена, Анджелина се опита да проследи посоката, от която идваха звуците.
Задачата й не беше лека, защото при стомашните шумове по принцип, и при моите по-специално, съществува ясно изразен вентрилоквистичен ефект. Анджелина се разходи два пъти из дола, но и на сантиметър не се доближи до отговора на растящото й любопитство.
Чудех се дали да пробвам да се измъкна или да седя с надеждата, че моят вътрешен оркестър ще се умори. Оркестърът обаче нададе нов проточен грохот от земетръсен мащаб и показа, че все още прелива от енергия и мощ. Секунди след това главата на Анджелина се появи над ръба на дерето три метра срещу мене.
Вторачихме се нямо очи в очи. Нямо, поне от нейна страна, докато от моя имаше само усърдни старания с незначителен успех. Намерих се в крайно неловко положение. Колкото повече опознавах Анджелина, толкова повече растеше уважението ми към нея. Аз държах на нейното добро мнение и никак не ми се искаше да изглеждам в очите й глупаво.
Как съм и се видял не знам, но наистина се чувствувах глупаво. Внезапната поява на вълчицата сякаш подтикна моите стомашни музиканти към още по-блестяща изява и така, преди да измисля някакъв осъществим начин за извинение, Анджелина сбърчи устни, оголи превъзходните си бели зъби в израз на ледено презрение и изчезна.
Бързо изскочих от укритието и се спуснах след нея до самия край на дола. Уви, закъснях дори да поднеса своите извинения. Единственото, което видях от Анджелина, преди тя да се изгуби сред безкрайните пукнатини в другия край на дола, подбрала вълчетата пред себе си, беше едно високомерно помахване на красивата й опашка.
17.
ГОСТИ ОТ СКРИТАТА ДОЛИНА
До късно през юли продължавах да бдя в палатката, но познанията ми за вълците не се обогатиха съществено. Вълчетата растяха бързо и искаха все повече храна. Джордж, Анджелина и Алберт се принуждаваха да посветят повечето си време и сили на далечен лов из полето. Изхранването на вълчетата ставаше вече изтощително и те прекарваха кратките промеждутъци в леговището предимно в сън. Но все пак, от време на време, успяваха да ме изненадат.
Един ден вълците убиха наблизо елен и този приличен хранителен запас им позволи да отдъхнат. Вечерта изобщо не тръгнаха на лов и останаха да почиват в леговището.
Утрото на разсъмване беше меко и топло, общата атмосфера на доволство и отпуснатост овладя и тримата. Анджелина спокойно се излежаваше на скалите край леговището, а Джордж и Алберт дремеха в пясъчните си постели на билото на сипея. Единственият признак на живот, който някой от тях издаваше, бе лека промяна на позата от време на време, и някой и друг мързелив поглед към полето.
Към пладне Алберт се надигна и се помъкна към залива да пие вода. После един-два часа лови скалпини през куп за грош, и тръгна отново към леглото си. Насред път обаче се наложи да спре и да се облекчи. Изглежда това действие така го изтощи, че той съвсем се отказа да се катери нагоре по билото и се простря на място. Мигновено главата му клюмна и той заспа.
Всичко това не остана незабелязано. Джордж, опрял муцуна на предните лапи, небрежно наблюдаваше как се развива риболовната експедиция. Когато Алберт се строполи на земята и заспа, Джордж стана. Протегна се, дълбоко се прозина и безгрижно ленив, пое клатушкайки се към мястото, където лежеше Алберт. Както се спираше да души шубраците и мишите дупки, и приседна на два пъти да се почеше, имаше вид, че се мотае съвсем безцелно. Но в същото време не изпускаше Алберт от очи. Щом доближи спящия вълк на двадесетина метра, в поведението на Джордж настъпи драматичен обрат.