За нещастие на теоретиците обаче, ние установихме, че вълците бяха пръснати нашироко по своите обикновени семейни групи. Всяко семейство заемаше от двеста до петстотин квадратни километра площ, без разбира се, тя да е разпределена абсолютно равномерно. Открихме едно място, където например две семейства си бяха изградили леговища на километър едно от друго. Оотек ми разказа, че преди време, на някакъв хребет край река Казан, намерил три вълчици, всяка с челяд, в леговища през няколко метра. Същевременно ние самите пътувахме три дни по река Тлеуиаза през облает с идеални условия за вълците и не видяхме нито следа, нито изпражнение, нито косъм от вълк. Неохотно, със съзнанието, че това едва ли бе начинът да се харесам на началниците си, бях принуден да намаля броя на вълците до три хиляди, и сигурно нося вина за огромно преувеличение.
Семействата, които срещнахме, бяха с различна големина — от двойка с три вълчета, до група от седем възрастни и десет малки. Във всички случаи, само с едно изключение, имаше допълнителни възрастни. Не бих могъл да науча за техните роднински връзки в семействата нищо, ако не ги убиех — а и тогава щях да определя единствено пола и възрастта им. Прибегнах пак към услугите на Оотек.
Вълците не сключвали брак, според неговите думи, докато женските не навършат две, а мъжките три години. Преди тази възраст повечето от непълнолетните жи-веели при родителите, но много често дори след нея, те не създавали семейство поради липса на свободни домакинства. Просто няма ловна територия, която да осигури на всяка вълчица необходимото препитание по отглеждането на поколение. Едно пренаселяване на района с вълци над неговия храноснабдителен капацитет би означавало бързо спадане на броя на дивеча и би довело до гладната смърт на самите вълци. Затова именно, те са принудени да практикуват чрез въздържание нещо, подобно на контрол върху раждаемостта. Случвало се възрастни вълци да остават години наред неженени, преди да се е освободила територия. Но периодът на остър любовен апетит е кратък — едва три седмици за цяла година, и вероятно старите моми и ергени не страдат от чувствителни сексуални лишения. При това, тяхната потребност от домашен уют и компания на други възрастни, както и деца, очевидно се удовлетворява от комунния характер на вълчата група. Оотек предполагаше дори, че някои вълци сякаш предпочитат да са „лели“ или „чичовци“, защото така те си доставят удоволствията по отглеждането на малките, без да си навличат и цялата родителска отговорност.
Старите вълци, особено изгубилите своите другарки, също били склонни да остават неженени. Оотек ми разказа за един вълк, който познавал в продължение на шестнадесет години. През първите шест, той ежегодно отглеждал потомство. Седмата зима неговата съпруга изчезнала — навярно ловците с премиите я били отровили някъде на юг. Напролет вълкът се върнал отново в старото си леговище. През лятото в него били отгледани вълчета, но те принадлежали на друга двойка, може би, според Оотек, на сина и снахата на вдовеца. Но във всеки случай старият вълк до края на своя живот останал като допълнителен член на семейството и продължавал да споделя задълженията по изхранването на малките.
Освен точно определеният брой домакинства, с които разполагат вълците, техният брой видимо се ограничава от още един вроден допълнителен механизъм за контрол върху раждаемостта. Така например, когато храната е изобилна (или броят на вълците оскъден) вълчиците раждат много малки — понякога до осем вълчета. Но ако вълците са прекалено много, потомството им спада до едно-две. Същото се отнася и за други арктически животни, например гащатия мишелов. В годините с висок брой дребни гризачи той снася наведнъж по пет-шест яйца, но ако липсват мишки и леминги, мишеловът или не снася изобщо, или снася само едно яйце.
Крайната мярка, която гарантира, че броят на вълците няма да надхвърли капацитета на изхранващия ги дивеч, ако не подействуват останалите контролни фактори, са епидемиите. В подобни редки случаи, когато се наруши общото равновесие (често в резултат от намесата на човека) и вълците се размножават прекалено, поради недостига на храна те скоро започват да отслабват. Постепенно недохранването преминава направо в гладна смърт. Понякога сред вълците се появяват опустошителни епидемии от рода на бяс, разстройство или краста. Така броят на животните рязко спада и те едва оцеляват.